Погледна иззад втората опразнена чаша към Тонина.
— Защо не ме запазиш за най-накрая? — запита тя.
— Добре — каза Хал. Чувстваше се някак безгрижен. — От коя маса да започна?
— Няма значение — обясни Уил. — Почни от първата, където идеш.
Хал стана и като поразмисли, си избра една маса с трима души от бригадата, единият от които бе Дейвис.
Откри, че му е забавно да пие с Дейвис и другите — макар че всички напитки, които те бяха поръчали, бяха достатъчно силни, за да опарят гърлото му. Остана малко изненадан, когато му напомниха, че след като вече е пил с всеки от тях, е време да продължи нататък.
Хал продължи нататък.
Отдавна не се беше забавлявал така. На следващата маса напитките също бяха до една различни. Те също пареха в гърлото му, ала не изглеждаха тъй силни, както питиетата на масата, където седеше Дейвис. Той пак забрави какво се полага да направи и трябваше да му напомнят да мине по-нататък. В един неопределен момент по-късно Хал установи, че някакви хора, които вървят от двете му страни, го водят към неговата маса. Той се пльосна на стола си и се ухили на Джон, Уил и Тонина.
Сега изглежда всички от групата им се бяха събрали в кръг около масата и го наблюдаваха. Тонина почти не беше докоснала питието си през цялото туй време. Течността се бе снижила съвсем малко от мига, когато се бе появила от процепа за сервиране на масата. Тонина бутна чашата към него.
— Можеш спокойно да изпиеш това — рече Тонина.
Около масата избухнаха протести.
— Не е честно! Мамиш! Той трябва всеки път да изпива пълна чаша…
— Какво искате — разбесня се изведнъж Тонина. — След всичко, което изляхте у него, той не би трябвало дори да е в съзнание! Да не искате да го убиете!
— Добре — намеси се Джон. — Добре… и без друго от тая чаша е изпито толкоз малко, че няма значение.
Протестите замряха. Тонина бутна чашата си пред Хал. Той се пресегна предпазливо, сключи пръсти около нея и я вдигна към устните си. След толкова много изминало време тя беше топла и по-сладка, отколкото би искал, с плътен лимонов вкус. Само че доколкото вкусовите му рецептори можеха да разпознаят в сегашното си вцепенено състояние, вътре едва ли имаше някакъв алкохол. Той реши, че ако ще прави нещо, трябва да го направи както трябва, и пресуши чашата, преди да я остави на масата.
Стената от хора около него избухна шумно. Удряха го по гърба, подбутваха го приятелски с рамо, поздравяваха го… и без предупреждение стомахът му сякаш се освободи и се заиздига в тялото му тъй, че му се догади.
Хал запази лицето си ухилено и се опита да заповяда на стомаха си да стои мирен. Само че физическите задръжки, които бе научил от Уолтър и Малачи го бяха изоставили. Стомахът му бунтовно се размърда и…
— Извинете ме… — Хал се надигна на крака, обърна гръб на масата и се огледа с нарастваща паника.
— Помогнете му! — нареди остро Тонина, заглушавайки гълчавата.
Гласовете замлъкнаха. Всички се извърнаха към Хал.
— Ти между другото, какво поръча? — попита някой.
Хал обаче не остана да чуе отговора. Дейвис го улови за ръката и го насочи настрани от масата.
— Оттук — рече Дейвис.
С помощта на Дейвис, Хал някак се добра до тоалетната и там като че ли от него излезе не само всичко, което беше изпил тая вечер, но и всичко изпито и изядено през последните две седмици. Малко по-късно той неуверено се върна — самичък, изтормозен и блед — на своята маса.
— Сега по-добре ли се чувстваш? — запита Тонина, когато той седна.
— Малко — отвърна. После впи поглед в нея. — Да не си ми дала нещо, за да повърна?
— Дадох ти това, което си бях поръчала — отговори Тонина, — и то беше хубаво. Ако не ти го бях дала, сега щеше да лежиш в болницата. Какво те накара да си мислиш, че можеш да пиеш по тоя начин?
— Аз се справях добре — немощно възрази Хал.
— Добре! По-голямата част от алкохола още не ти беше влязъл в кръвта. При тая скорост, с която пиеше, след още тридесет минути трябваше да ти дават кислород. Не разбираш ли, че единственият начин да се справиш с толкова много пиене, е да го поемаш много бавно, така че през това време да можеш да преработваш по-голямата част от него?