Тя му прозвуча досущ като Малачи.
— Зная — рече той. — Мислех, че карам бавно.
— Ха!
— Все пак — тежко каза Уил, — това не е правилният начин, по който той би трябвало да го направи. Той би…
— Защо да не е? — обърна се яростно Тонина към другия бригадир. — Какво още искаш? Той изпи всичко, което бригадата му даде преди това. Аз бях тук само за добавка. Нали вече ти казах. Дадох му просто това, което си бях поръчала за себе си. Ако той не го беше изпил, аз щях да го изпия. Искаш ли да си поръчам едно ей сега и да го изпия, за да се почувстваш по-щастлив?
— Няма нужда от това — каза Джон, когато дланта на Тонина се стрелна към автоматичния келнер. — Уил, тя има право. Той преди това изпи по чаша с всеки от бригадата, а също и с теб.
— Ти забравяш какъв е той — продължи Тонина. — За бога, забравяш какъв е той! Я го погледни. Дванайсет големи напитки за по-малко от три часа и той не само, че все още е в съзнание, но е и наполовина разумен. Колко възрастни мъже познаваш, дето да могат да направят това?
— Не е там въпросът — възрази тихо Хал.
Тонина обаче не му обърна внимание, а и останалите също не го слушаха. Както седеше на стола, той се усети непоносимо уморен. Очите му се затваряха напук на всичко, което би могъл да стори…
Събуди се по някое време по-късно и откри, че е сам на масата. Имаше чувството, че ако помръдне, костите му ще изскърцат. Цялото му тяло бе някак пресъхнало, а умът — бавно схващащ. Само че в известен смисъл се чувстваше по-добре, отколкото когато заспиваше. Като се огледа, видя, че половината от бригадата беше напуснала „Пещерата“, заедно с Уил Нани. Джон и Тонина седяха с Дейвис и още двама членове на бригадата на една маса близо до ръба на илюзорния океан.
Хал стана, за да се присъедини към тях, но промени решението си и пак отиде в тоалетната. Там имаше водно фонтанче и след като изпи, както му се видя, няколко литра вода, той се почувства по-добре. Излезе, намери все още пълната маса и седна там.
— Добре! Върна ли се от оня свят? — попита Тонина.
Той се усмихна смутено.
— Хайде — рече тя, като се изправи. — Аз ще те заведа у дома.
— Хей, той още не иска да си ходи — възрази Дейвис.
— Аз не искам да си ходя — повтори Хал.
Тя се втренчи в него.
— Добре, аз си тръгвам — реши след малко Тонина. — Трябва да си ходя. И без това пропуснах половин смяна. Някой от вас ще се погрижи ли да го закара читав у дома, без да се опита междувременно да го убие с алкохол?
— Аз ще имам грижа — обади се Джон.
— Добре тогава — и тя погледна Хал. — Ще видим какво ще мислиш за това оставане, когато утре дойде време да отиваш на работа.
Хал се почувства неловко, но с някакво упорство реши да не си ходи. Проследи я с поглед, докато тя си отиваше.
— Как се чувстваш? — попита го Дейвис.
— Пресъхнал — отвърна Хал.
— Бира — каза Дейвис. — За това бирата наистина я бива.
— По-кротко — обади се Джон.
— Че аз не го насилвам! — рече Дейвис. — Сам знаеш, че с малко бира в себе си ще се почувства по-добре.
Джон седна на мястото си и Дейвис взе една бира от келнера.
Хал грабна халбата, без изобщо да се усеща така ентусиазиран по отношение на тази напитка, както по-рано. Все пак тя се оказа студена, мокра и не толкова неприятна за преглъщане. Щом Хал остави празната халба, Дейвис настоя да си вземе още една.
След като изпи и втората бира, Хал забеляза, че откакто се събуди, първоначалната им компания бързо е намаляла. На другата маса бяха останала само двама души, освен Дейвис, Джон и него самия, а Дейвис показваше признаци, че се умълчава и се оклюмва. Другите двама се преместиха при тях, за да поседят заедно и да си поприказват. Докато те говориха, Дейвис задряма на стола. Сетне другите довършиха питиетата си и поеха обратно към мината и стаите в общежитието.
Хал отново се съживи, макар да не бе ясно дали е заради двете нови бири, или поради собствената му физическа способност да се възстановява. Същевременно той дори видя смисъла в това да се върнат и да си легнат. Но вместо да предложи това, Джон престана да зяпа двамината, които тъкмо излизаха от помещението и бегло погледна към все още спящия Дейвис. После обърна очи към Хал.
— Какво всъщност стана в Хала Стейшън, когато за пръв път отиде там? — запита мрачно той.
— Влязох и човекът, който отговаряше за нещата там — той се казва Дженисон — подхвана Хал, — ми каза да си намеря легло. Тогава аз отидох да погледна и…