Джобно злато наричаха златните късчета, които понякога откриваха в мините в количества, надвишаващи следите в жилите. На практика джобното злато беше всеки къс, колкото лешник. Обвинението срещу Нейф беше, че той е правил това от доста време.
През всички тия години Хал беше забравил колко се различават законовите процедури на Коби. За него бе истински шок след ареста да бъде измъкнат от общежитието от малка армия шерифи на компанията, въоръжени не с пистолети, а с конични пушки.
— Какво става? — попита Хал първия човек, на когото успя да зададе въпроса — един от членовете на собствената му бригада.
— Канят се да го разстрелят — каза миньорът, мрачен мъж с масивно телосложение, който изглеждаше оглупял от съня и потреса.
— Но те не могат… — Гласът на Хал замря в гърлото му. Вече бяха излезли и той видя, че извеждат Нейф от административната сграда насреща и го изправят с гръб към купчината шлака от другата страна на площада.
Ръцете на Нейф не бяха завързани, ала той вървеше непохватно, сякаш беше зашеметен. Остана там, където го заведоха двамата шерифи, извлекли го от зданието. Други трима шерифи с конични пушки се строиха в редица на около десет метра от него и вдигнаха пушките към раменете със задружността на хора, които са привикнали да работят заедно.
Изведнъж в Хал се надигна нещо като земетресение на чувствата. Той отвори уста, за да викне, и същевременно започна скока си напред. Само че не можа да завърши нито вика, нито скока.
Изотзад около него се увиха две ръце, като котвени въжета и могъщата длан на едната от тия ръце се затвори около гърлото му, оставяйки го без глас. В действията на ръцете и дланта нямаше нищо любителско. Хал ритна рязко с десния си крак назад, за да счупи глезена на онзи, който го държеше, и да се освободи, обаче кракът му не намери нищо, а почти в същия миг пръстите обхващащи гърлото му натиснаха един нерв. Той усети, че губи съзнание.
Свести се, както му се стори, само секунда по-късно. Силните ръце все още го държаха — само че сега го придържаха на крака. Нейф лежеше неподвижно по лице на земята. Шерифите бяха докарали за трупа един закрит камион и тълпата се разпръсна на път към общежитието. Той гневно се обърна и видя, че зад него стои не само Джон, но и Сост.
— Само си затваряй устата — каза му Сост, преди Хал да успее да изрече и дума, — и ела с мен.
Годините с Малачи бяха научили Хал кога да спре и да не задава въпроси. В изражението и гласа на Сост имаше нещо различно, нещо, което никога дотогава не бе ни виждал, ни чувал у шофьора. Хал послушно го последва, докато Сост го водеше покрай кухненската постройка към мястото, където беше паркирана камионетката. Джон ги последва до там и спря, за да види как Сост и Хал ще се качат вътре.
— Ще те чакам в града — каза Джон, когато Сост вдигна камионетката на въздушната възглавница.
— Може би, стига да сме късметлии — отвърна Сост. После обърна возилото и потегли от Йоу Ди.
Той хвана коридора към най-близката станция, но преди да стигнат до нея, сви по един тунел, който Хал не познаваше. За пръв път Хал го виждаше да изстисква възможностите на камионетката. Минаха по коридора със скорост, която превърна стените му в замазани кафеникави петна. Хал се улови, че се диви как толкова стар човек като Сост може да има такива рефлекси, че да не забърше близките стени при тая скорост.
Така започна едно главоломно пътуване към космодрума. Като измина над сто километра по тунела от Йоу Ди, Сост спря, премести Хал отзад, покри го с някакви стари чергила и на следващата спирка, до която стигнаха, паркира камионетката на едно разклонение на метрото. Половин час по-късно двамата влязоха в малък бар на космодрума, който изглеждаше като кръстоска между изба и просека в джунглата. Тонина вече беше там и ги чакаше на една маса.
Докато сядаха при нея, Хал изпитателно я огледа. Доколкото забеляза, двете години брак като че ли не я бяха направили по-различна. Той някак си беше очаквал, че ще открие нещо ново.
— Слава на Бога! — възкликна тя, когато мъжете седнаха. — Бях почнала да мисля, че няма да успеете.
— Не можех да рискувам да се качим на влака, преди да се измъкна от всяко подозрение — обясни Сост. — Трябваше да мина на перки по-голямо разстояние, отколкото те си мислят, че мога. — И той се изкиска. — Няма нищо по-хубаво от това да те мислят за бавен и сигурен — каза Сост. — Винаги съм знаел, че някой ден ще се възползвам от това.