— Че кога не си го правил, Дахно?
Нейде далеч в дълбините на ума на Хал нахлу късче информация. Дахно или Дано — произнасяха го различно — беше човекът, за когото обикновено се говореше, като за водач на онази халтава мафиоподобна организация, за която се казваше, че чрез нея Другите увеличават своя контрол над населените светове. Имаше тенденция техните хора да говорят за Другите само с първите им имена — като за крале. Блейс… това трябваше да бъде Блейс Аренс, един от по-второстепенните водачи на Другите.
— Винаги, Блейс. Като и сега. Твоите Кучета са направили там горе доста голяма каша.
— Твоите Кучета, Дахно.
Дебелият гигант пренебрегна отговора.
— Кучетата, които аз ти заех. Твоята задача беше да подготвиш това място за Конференцията, господин заместник-председател.
— Твоите Кучета не са обучени, господин председател. Те обичат да убиват, защото си мислят, че така доказват цената и качествата си в нашите очи. Това ги прави ненадеждни дори с вакуумни пистолети.
Дахно се изхили. Очите му бяха остри и ярки.
— Да не би да ме притискаш, Блейс?
— Това е отговор на твоето притискане.
— Добре, но гледай да е в поносими граници. Както и да е, утре тук ще се съберем петдесет и трима човека. Телата нямат никакво значение, стига да не ни се мяркат пред очите. После можем да забравим за тях.
— Момчето няма да забрави — каза Блейс.
— Момчето?
— Ученикът, когото тия тримата са отглеждали и наставлявали.
Дахно леко изсумтя.
— И ти се безпокоиш заради едно момче? — каза той.
— Мислех, че ти си този, който приказваше за добре свършената работа, Дахно. Старците умряха, преди да могат да ни кажат нещо за него.
Дахно пак махна с ръка във въздуха — тоя път с леко нетърпение. Хал го наблюдаваше, застанал отвън извън острието на светлината от прозореца.
— Но защо е трябвало Кучетата да ги оставят живи?
— Защото не съм им казал да убиват. — Гласът на Блейс като че ли не стана по-висок, ала мина през стъклото със странна чистота до ушите на Хал.
Дахно повдигна глава, за да погледне високия мъж, а лицето му за миг загуби приветливия си израз и стана просто внимателно.
— Като оставим това настрани — каза той с непроменен тон, — какво друго биха могли да ни съобщят?
— Нещо повече. — Гласът на Блейс отново стана както преди. — Не погледна ли проспектите, когато реши да направим конференцията си тук? Това място е било закупено чрез фонд. Той е изграден чрез продажбата на някакъв нерегистриран междузвезден кораб от куриерски тип, който бил открит да се носи близо до Земята. Момчето е открито в него и тогава е било двегодишно или дори по-малко. На борда нямало никой друг. Не обичам загадките.
— Това, което не обича загадките, е екзотичната ти кръв — каза Дахно. — Къде ще стигнем, ако се захващаме с разгадаването на всяка загадка, на която се натъкнем? Нашата задача е да контролираме машинарията, а не да я разбираме. Кажи ми има ли друг начин, по който няколко хиляди души могат да се надяват да управляват четиринадесет свята.
— Може и да си прав — рече Блейс. — Само че това все пак е небрежна работа.
— Блейс, овнето ми — каза Дахно. Също като при Блейс преди малко гласът му се промени едва-едва, ала в очите му се отрази червената светлина на огъня. — Аз никога не съм небрежен. Знаеш го.
Откъм езерото подухна свеж нощен бриз. Лекият и внезапен порив на вятъра шибна клоните на един люляк в стъклото на друг от прозорците на библиотеката. Двамата мъже вътре веднага погледнаха към звука. Хал безшумно отстъпи от прозореца в по-плътната сянка.
Сега обучението му го подтикваше да се махне оттук. Време беше да тръгва. Той се полуизвърна към терасата, все още неосъзнал ясно в ума си истинската картина на видяното, но с празното усещане, че напуска нещо, към което никога повече няма да има възможност да се върне. Само че обучението му бе предвидило и това усещане, така че той го преодоля. Обърна гръб на терасата и къщата и в тих тръс побягна между околните дървета.
В околността имаше настлани с чакъл шосета за трафика на коли на въздушна възглавница, но пътят, който Хал избра, ги заобикаляше. Бягаше равномерно и с лекота през ухаещия на бор нощен горски въздух. Стъпките му не издаваха никакъв звук по мъртвите иглички от дърветата на земята и вдигаха съвсем малко повече шум по ивиците гола скала и твърда почва. Движеше се равномерно с дванадесет километра в час и след малко повече от час и половина стигна до малкия търговски център, известен под името Търкел. Имаше цяла дузина други такива центрове и две градчета, които бяха по-близо и до които можеше да стигне за по-малко време, но някакъв неосъзнат инстинкт — резултат от неговото обучение — го накара да избере Търкел.