Било е нужно той да започне с осъзнаването на своето място сред тия обикновени хора, да се научи да ги разбира и да им съчувства, преди да може да бъде полезен с нещо друго на човечеството като цяло. Защото те съставляваха човечеството. В мините той се бе сблъскал с този факт. Бе го открил в Тонина, в Джон Хейкила, в Сост — във всички тях. Беше намерил незабележими хора, за които бе в състояние да полага грижи и които се грижеха за него — независимо от способностите му. Хора, които в крайна сметка бяха направили бягството му възможно тогава, когато той при всичките му специални таланти би се провалил.
Сега споменът за това бягство пареше на очите му от разкаяние, че никога не бе казал поне на Сост, колко много възрастният човек бе започнал да означава за него. Начинът, по който те се бяха сбогували с него, бе почти делничен. Бяха закарали камионетката на Сост до кораба, в който се намираше сега, уж за да предадат един голям, но лек запечатан пакет, като Хал бе седнал до Сост облечен в сивия работен комбинезон на фрахтовчик. Двамата бяха вкарали заедно пакета през товарния вход на кораба до трюм номер едно и там бяха пресрещнати от главния домакин, който очевидно ги очакваше.
По негово указание Хал свали комбинезона, хвърли го в една кофа за боклук и се сбогува със Сост. Последва домакина до една кабина от дясната страна на кораба, където онзи го вкара и му нареди да не напуска кабината, докато не мине първият фазов преход. Хал се подчини и фактически стоя в кабината си през първата една трета от пътуването. Самотните часове му предложиха възможност да се поупражнява как да се самооформи мислено в личността на човек, плащащ десятък на Възродената Църква на Откровението.
Хал разполагаше с ролевия модел на Авдий, който да използва. Израствайки с тримата си възпитатели, той бе започнал инстинктивно да имитира всеки един от тях. За да се уподоби на Авдий му бе нужно само да си представи, че е Авдий. Само че долу на Хармония номерът щеше да бъде да държи в ума си това въображаемо късче така непрекъснато, че дори в моменти на стрес да не излезе от този характер.
Освен това се поупражнява върху един спътник, който изглежда беше склонен да разговаря с Хал извън най-елементарната размяна на любезности. Този пасажер му отвори очите за една неочаквана опасност. Той беше екзотик и се казваше Амид — дребен, изпъчен старец, който като за екзотик имаше много набраздено лице. Амид се връщаше от Сета, където бе служил като Консул, преподавайки историята на Отцепените култури в Университета на Сета в града, който носеше същото име, както планетата и самия университет.
Както повечето екзотици той се чувстваше в свои води с всички, докато другите пътници за Дружествените светове и по-специално за Хармония бяха вдървени и подозрителни. Освен това, както мнозина преподаватели той обичаше своя предмет и Хал откри, че той е пълен с пленителни исторически анекдоти от историята на Хармония и Асоциация, за които не би допуснал, че е възможно да знае друг, освен някой роден на Дружествените светове, и то само при положение, че е от областта или околията на света, за който се отнасяше анекдота.
— Вярата — му каза Амид на третия ден от излитането от Коби, — в широк смисъл на думата е нещо повече от способността да вярваш. Тя всъщност е концепция за личностно идентифициране с един конкретен и неопровержим вариант на действителността. Истинската вяра е неприкосновена. По определение всичко, което я напада, е не само лъжливо, но и обречено да бъде изобличено като лъжливо. Ето защо имаме мъченици. Върховната заплаха, която може да бъде отправена към някой истински поддръжник на вярата, за да бъде той принуден да промени убежденията си, е заплахата той да бъде напълно унищожен и неговият свят да се отхвърли, като от него не остане нищо. Само че при истинския поддръжник на вярата дори и тази заплаха не успява, тъй като той самият и онова, в което вярва, представляват едно цяло, а по определение онова, в което той вярва, е неунищожимо.
— Но защо да е невъзможно някой, който просто вярва, да бъде също тъй имунизиран срещу унищожаването на неговата лична вселена? — запита Хал.
— Защото простото вярване — щом искаш да дефинираш тази дума отделно — предполага нещо, в което да се вярва. С други думи, нещо, което е различно от вярващия. Казано другояче, ние имаме две неща, които са в партньорска връзка: вярващият и неговото убеждение. Едно партньорство може да се разтрогне. Партньорите могат да се разделят. Докато, както току-що изтъкнах, поддръжникът на вярата е самата вяра. Той и тя представляват не две неща, а едно-единствено. И тъй като той и тя са едно и също нещо, не съществува начин тя да му бъде отнета. Това го прави много силен опонент. Фактически това го прави непобедим противник, тъй като дори смъртта не може да го уязви в най-важната му част.