— Да — съгласи се Хал, като си спомни за Авдий.
— Именно това различие между обикновения вярващ и поддръжника на вярата е нещото, което трябва да се схване, за да могат да бъдат разбрани хората от тази култура. Парадоксално е, че точно това е различието, което е най-трудно за разбиране от страна на някой, който не е от Дружествените светове — също както интимните паралелни връзки на екзотици и дорсай са най-трудните за схващане от страна на хора, които не са от тези култури. Във всяка от тези култури имаме една обикновена човешка способност — за вяра, смелост или прозрение — доведена до почти инстинктивно равнище на реагиране.
Припомняйки си този разговор сега, когато совалката наближаваше мястото за приземяване, Хал се помъчи да приложи разграничението, за което бе говорил Амид, към онова, което му бе известно за характера на дружествениците. Не му беше лесно, тъй като всичко, което знаеше по въпроса какво прави дружественика — дружественик, беше усвоено направо от него, докато бе наблюдавал Авдий през периода на своето израстване. Накратко казано, Хал знаеше какво ще направи Авдий почти във всяка ситуация, но не бе много наясно защо Авдий ще направи точно това. Всъщност Хал беше в положението на човек, който може да управлява някаква машина, но няма никаква представа защо и как работи тя.
Докато совалката кацаше, той си взе бележка наум, ако не друго, поне да не допуска да изпадне в самодоволство от факта, че хората тук може би първоначално лесно ще го възприемат като един от тях. Щеше да му се наложи да прави съзнателни усилия да наблюдава и изучава хората около себе си, независимо от всички заложби, които вече имаше да играе избраната от него роля. В противен случай можеше да свърши с това да направи грешен ход, без дори да разбере, че го е направил. А резултатите от такъв погрешен ход можеха да доведат до уличаването му без предупреждение.
Пътниците напуснаха совалката и се озоваха в тесен тунел, който се виеше известно време, преди да ги отведе до редица стаи, където щяха да бъдат разпределени според вида на личните документи, които носеха. Като човек с документи от Хармония, Хал бе вкаран заедно с две дузини други дружественици в последната поред стая. Вътре имаше няколко бюра, зад които седяха чиновници от имиграционната служба.
Хал бе малко встрани, за да се окаже първи на най-близката маса. Току пред него стоеше крехък, строен чернокож младеж. Около всяко бюро имаше заглушителна зона, а Хал бе застанал под такъв ъгъл както спрямо своя спътник, така и спрямо чиновника, че четенето по устните бе твърде затруднено, поради което нямаше никакъв начин да разбере предварително някой от въпросите, които могат да му зададат.
Накрая мъжът пред него бе насочен към едно пространство, оградено с висока два метра телена мрежа с няколко истински стола с прав гръб, охранявано от набит сержант на средна възраст в черна униформа на местната милиция.
Чернокожият младеж седна там на един от столовете, а чиновникът кимна на Хал да се приближи до бюрото му.
— Документите? — каза чиновникът, когато Хал седна.
Хал му ги даде и чиновникът ги прехвърли.
— Откога не сте идвали на Хармония? — запита той.
Хал прие като добър знак, че другият човек не се бе обърнал към него с напевната реч на ултрафанатиците сред дружествениците. Това можеше да означава, че чиновникът е от по-разумния сорт обитаващи този свят. Във всеки случай, той разполагаше с готов отговор, тъй като беше проучил документите, които носеше.
— Горе-долу четири и половина стандартни години.
Чиновникът събра документите в едно и му ги върна.
— Почакайте там — рече той, като кимна към ограденото пространство.
Хал бавно взе документите. Никой друг от местните дружественици, освен тъмнокожия младеж не бе изпратен да чака. Останалите от другите бюра до един бяха насочвани напред, към втора врата, водеща извън помещението.
— Може ли да попитам защо? — каза той, като се изправи.
— Проверяваме всеки, който е бил повече от три години навън.