Хал бързо помисли. Той не знаеше сектантските правила на Възродената Църква на Откровението. Но ако тя бе църква от района на Северния Стар континент, където се намираше Предприемчивост, вероятно тя ще е по-скоро от тъй наречената Стара традиция, а не от Новата. Във всеки случай, както гласеше поговорката, всеки дружественик си има собствена църква.
— Седем.
— Седем? — Следователят запази тона и лицето си безизразни, обаче Хал внезапно заподозря, че разговаря с някой от ония, които се придържат към Новата традиция и вярват, че да отправяш повече от четири редовни молитви на ден е арогантно и суетно.
— Утринна и хвалебна, прима, терца, секста, нона, вечерня и късна вечерня — каза Хал.
Той забеляза, че докато изреждаше латинските названия, на лицето на човека пред него се изписа озлобление, което не можеше да се сбърка с нищо друго. Беше рисковано да прави такова нещо, но пък би било непростимо, ако не се счепква с почти всеки друг дружественик по детайлите на религиозната догма или съблюдаването на ритуалите. В същото време Хал не желаеше да предизвиква когото и да било тъй силно, че да му даде лични основания да направи условията и резултатите от това интервю по-сурови, отколкото биха били другояче.
— Да — остро отбеляза следователят. — Само че, въпреки всички тия пищни имена вие се молите тайно, като страхливец. Може би принадлежите към оная анатема, онзи нов култ сред нашите грешни младежи, дето претендира и вярва, че стига да живееш с Господа и Неговите цели на ум, то молитвата е ненужна. Тук между нас току-що пристигна един велик учител, който може да ти покаже погрешността на този път… — Тонът на гласа му се извиси. Той рязко млъкна и изтри устни с една сгъната бяла кърпичка. — Имали ли сте много контакти с други вярващи лица по време на вашите години сред безбожниците? — запита той с по-овладян глас.
— Естеството на моята работа е такова — отговори Хал, — че имах малко контакти с когото и да било от Дружествените светове. По необходимост моите връзки са с хората от планетите, за които работя.
— Но вие сте срещали и познавате и други хора от Хармония или Асоциация?
— Малцина — каза Хал. — Мисля, че дори не мога да си спомня имената им.
— Нима? Може би можете да си спомните някои от имената. Сещате ли се да сте се срещали с някои от ония, които се самоназовават като Деца на Гнева или Деца на Божия Гняв?
— От време на… — започна Хал, но следователят го прекъсна.
— Нямам предвид просто ония, които само понякога признават, че са заслужено забравени от Бога. Говоря за ония, дето са приели това нечестиво име за себе си като организация, която е противна на Божиите църкви и Божиите заповеди.
Хал поклати глава.
— Не — отвърна. — Не, никога не съм чувал за тях.
— Странно — този път тънката горна устна се подви съвсем видимо, — че толкова много пътувал човек може да е такъв невежа относно бича, който е размахан над света, гдето се е родил. Нима през всички тия години не сте срещнали никой от Хармония или Асоциация, който да е споменал Децата на Гнева?
— Не — каза Хал.
— Виждам, че Сатаната е обладал езика ви. — Следователят натисна един от поредицата бутони на бюрото. — Може би като поразмислите, ще освежите паметта си. Сега можете да тръгвате.
Хал стана и посегна за документите си, ала сивият човек отвори едно чекмедже на бюрото си и ги насмете там. Хал се обърна да си ходи, но щом стигна до вратата, откри, че свободата, която му даваше това разрешение, се простираше до там. Един въоръжен милиционер в униформа го пое и го поведе из сградата.
Двамата минаха през няколко етажа и през сума ти коридори, за да стигнат до нещо, което сега започна да прилича по-силно на затвор, отколкото на административна сграда. Като минаха през две тежки заключени врати, те стигнаха до едно бюро, зад което седеше друг милиционер; и тук всякакви илюзии, че това е нещо друго, а не затвор, приключиха. Взеха личните вещи на Хал, които той носеше, претърсиха го дали не носи нещо, за което не е съобщил, а сетне пазачът зад бюрото го поведе през още няколко коридора до последната тежка метална врата, която очевидно се заключваше и отключваше само от външната страна.
— Мога ли да получа нещо за ядене? — попита Хал, когато пазачът отвори вратата и му направи знак да влезе вътре. — Не съм ял нищо, откакто кацнахме…
— Утрешното ядене ще дойде утре — каза пазачът. — Влизай!