— Тогава защо не ме уби? — запита Джейсън. — Защо не ни уби всички?
— Защото за него е от полза да претендира, че само отваря очите на хората за правилния начин на живот — каза Хал, долавяйки в думите си нещо като ехо от Уолтър Наставника, още докато ги изричаше. Той не бе спрял съзнателно, за да ги обмисли, но въпросът на Джейсън предизвика очевидния отговор. — Дори и убедените му последователи се чувстват по-спокойни, ако този човек е винаги прав и винаги милостив. Това, което той направи с нас там, не бе, защото сме важни ние, а защото за него бяха важни двамата мъже на подиума заедно с него. Тези, които ти наричаш Белиалови изчадия, са само шепа хора в сравнение с трилионите човеци на четиринадесетте свята. Ония като него дори и да биха искали, нямат време да контролират всекиго лично. Така че щом им се удаде възможност, те използват същите социални механизми, които са били използвани векове наред, когато малцина хора са искали да командват множеството.
Джейсън дълго го изучава.
— Кой си ти, Хауард? — попита най-накрая.
— Съжалявам. — Хал се поколеба. — Не мога да ти кажа това. Но следва да знаеш, че с нищо не си задължен да ми казваш „братко“. Опасявам се, че те излъгах. Аз не съм от вярата, както я наричаш ти. Нямам нищо общо с каквато и да било организация, към която принадлежиш ти и тези, които са с теб. Но аз действително бягам от хора като тоя мъж, за който говорихме.
— Тогава си брат — просто заяви Джейсън. Надигна чашата с изстинало кафе и отпи голяма глътка. — Ние — тези, които прокълнатите наричат Деца — сме от всички секти и всички възможни тълкувания на идеята за Бога. Ти не си по-различен от нас, отколкото сме самите ние помежду си. Но аз се радвам, че ми го каза, защото ще ми се наложи да го съобщя на останалите, когато стигнем до тях.
— Можем ли да стигнем до тях? — попита Хал.
— Това не е проблем — отговори Джейсън. — Ще се свържа тук в града с един човек, който трябва да знае къде се намира най-близката група от Воини, и ще се присъединим към тях. Ние от вярата все още контролираме провинцията. О, те ни преследват, но не могат да сторят нещо повече от това, да ни карат да се местим непрестанно. Изчадията Белиалови и техните подчинени управляват само тук, в градовете. — Той се плъзна към края на сепарето и се изправи. — Да вървим — рече Джейсън.
Като излязоха на студения влажен уличен въздух, намериха кабина и набраха код за автотакси. Едно след друго, като всеки път сменяха такситата, те посетиха магазин за дрехи, библиотека и спортна зала, като Джейсън не разпозна нито един човек, на когото би могъл да се довери достатъчно, за да помоли за помощ. Четвъртият им опит ги отведе до малък гараж в северните предградия на Крепост, където се правеха дребни ремонти на автомобили.
Гаражът беше куполоподобна временна конструкция, издигната насред открита площ в края на града; наоколо домовете оредяваха за сметка на участъци земя, наемани от обитателите на града за по една година. Той заемаше едно голо пространство с камениста почва, която сама по себе си най-добре разкриваше защо не е било дадено под наем за земеделски нужди, както земята наоколо. Вътре, под почти неотопления купол, чийто въздух бе натежал от слабата бананова миризма на местното дървесно масло, използвано като смазочно, и висеше като невидима мъгла над наполовина демонтираните двигатели на няколко наземни коли, двамата откриха единствения обитател — четвъртит и нисък жилав мъж на шестдесетина години, който сглобяваше задната поддържаща перка на един всъдеходен четириместен кръстосвач.
— Хилари! — възкликна Джейсън, когато наближиха.
— Джейс… — започна работникът, като им хвърли бърз поглед. — Кога се върна?
— Вчера — отвърна Джейсън. — Прокълнатите ни настаниха за през нощта в техния специален хотел. Това е Хауард Иманюелсън. Не е от вярата, но е от нашите съюзници. От Коби.
— Коби? — Хилари пак погледна Хал. — Какво си правил на Коби?
— Бях миньор — каза Хал.
Хилари се пресегна за един парцал, изтри дланите си, обърна се и предложи едната на Хал.