Изведнъж той се сепна от това, че разговорът в края на сечището бе свършил. Джейсън и Джеймс Дете-на-Бога идваха към него. Рух Тамани все още не бе помръднала и когато го повика, гласът й се разнесе ясно от мястото й чак до него:
— Ела тук, моля те.
Той тръгна към нея и спря на една ръка разстояние.
— Джейсън Роуи ни каза какво знае за теб — рече тя. Очите й бяха проницателни, но не твърди, кафяви и с безкрайна дълбочина. — Той вярва в теб, ала би могъл да греши. В това, което ни каза, няма нищо, което да доказва, че ти не си шпионин, както се опасява Джеймс.
Хал кимна.
— Разполагаш ли с някакво доказателство, че ти не си шпионин, изпратен или от Другите, или от милицията, за да им помогнеш да ни заловят?
— Не — рече Хал.
— Сам разбираш — продължи тя, — че ако има някаква опасност, не мога да рискувам моите хора, дори за да помогна на някой, който заслужава помощ. Ти си само един, а ние сме много, а това, което вършим, е важно.
— Аз знам това и го разбирам — потвърди той.
За секунда и двамата замълчаха.
— Ти и без това не ни молиш за помощ, нали? — запита тя.
— Че има ли някакъв смисъл? — отвърна Хал.
Рух го погледна изпитателно. Лицето й беше като очите — не бе нащрек, ала не издаваше и какво мисли. Той се улови, че мисли колко тя бе красива, когато е застанала на слънце.
— За тия от нас, които са се вдигнали на оръжие против Другите и техните роби — каза тя, — освен документите има и други доказателства, които могат да имат смисъл. Ако не беше тъй, сега нямаше да сме тук и да се борим. Само че ние не само не те познаваме, но и не знаем нищо за теб. Джейсън каза, че ти си отказал да му съобщиш дори кой си в действителност. Вярно ли е това?
— Да — отговори Хал. — Вярно е.
Тя отново го гледа известно време, без да каже дума.
— Искаш ли да ми кажеш кой си и как си се озовал тук? — запита Рух най-накрая. — Ако го направиш и аз реша, че това, което си ми казал, е истина, може би ще можем да ти позволим да останеш.
Хал се колебаеше. Първият и най-важен от всички принципи, които беше усвоил за онова време, когато щеше да бяга, както го бе правил през последните години, беше да пази в тайна своята самоличност. В същото време нещо вътре в него — и може би това бе наново пробуденият поетичен отклик — го караше неистово да остане на всяка цена тук — с Рух и останалите.
Той си спомни за Авдий.
— Един от хората, които ме възпитаваха — рече Хал, — бе човек на име Авдий Заветника от Стария континент тук, на Хармония. Когато веднъж разговаряхме, той ми каза: моите хора никога няма да те предадат. Говореше за това, че хора като теб никога няма да ме предадат на Другите. Мога ли да попитам: бихте ли ме предали, ако веднъж ме приемете? Можеш ли да се сетиш за някакви обстоятелства, при които бихте го сторили?
Тя се вторачи в него.
— Ти всъщност не си нито от Хармония, нито от Асоциация, нали? — запита тя.
— Не — отвърна Хал. — От Земята съм.
— Така си и помислих. Това е причината да не ни разбираш. И на двата свята има и такива, които биха могли да те предадат на Другите, само че ние не ги броим за свои. Бог не ги брои. Ако веднъж те приемем, няма да те предадем дори за да спасим живота на всички останали, както не бихме предали който и да било друг член на отряда. Обяснявам ти това, защото ти не си един от нас и не е твоя грешка, че изпитваш нужда да ти се каже нещо, което няма защо да бъде казвано. Каква полза би имало от всичко друго, което ние правим, ако сме такива хора, които биха купили безопасността или победата с цената на дори една душа.
Той кимна отново, този път много бавно.
— Този твой Авдий Заветника — рече тя, — той беше ли човек, който е твърд в своята вяра?
— Да.
— И ти го познаваше добре?
— Да — отвърна Хал и след всички тия години изведнъж усети, как гърлото му се свива при мисълта за Авдий.
— Тогава би трябвало да разбираш какво ти казвам.
Той удържа рефлекса в гърлото си и отново я погледна в очите. Те се различаваха от очите на Авдий, ала едновременно с това бяха същите. Авдий също не би го предал.
— Ще ти кажа — рече Хал, — ако не е нужно и някой друг да го знае.