Рейнолдс поклати глава, без да каже нищо. Мъка стисна гърлото му, нямаше какво да каже, не можеше да измисли нищо, чувстваше ума си като вцепенен.
— Ние и двамата бяхме ранени — Янчи говореше сам на себе си, почти бълнуваше. Той отпусна прегръдката, в която държеше мъртвата, така че можеше да се вижда добре лицето на съпругата му. Сега приказваше тихо и сякаш всяка негова дума извикваше скъпи спомени в съзнанието му. Годините са били толкова добри към нея, Михаил, времето е било благосклонно, обичало я е почти толкова, колкото и аз. Преди двайсет години, двайсет години и още пет, в една лятна нощ, там, където Днепър разлива водите си, я видях. Сега я виждам, както я видях тогава — непроменена, недокосната от времето. — Той каза нещо толкова тихо, че Рейнолдс не можа да го разбере, после гласът му се усили и проясни: — Спомняш ли си фотографията, Михаил? Онази, дето помисли, че е на Юлия. Повече от справедливо е, сега можеш да се убедиш, не би могло да бъде другояче.
— Наистина не би могло, Янчи — повтори Рейнолдс и си спомни за снимката на красивото, усмихнато момиче. Погледна надолу към мъртвото, вкаменено лице в ръцете на Янчи, после оредялата бяла коса, посивялото, изтощено и измъчено лице, каквото никога досега не бе виждал, безжалостно опустошено лице, изваяно и набраздено от дълбоките линии на преждевременната старост, от невъобразимите лишения и мъчения и почувства, че очите му се навлажняват. — Не би могло да бъде другояче — повтори Рейнолдс. — Приликата на портрета е поразителна.
— Точно това казвах на Катерина, ето това винаги и го казвах — прошепна Янчи. Той се обърна на другата страна и се наклони прегърбен. Рейнолдс разбра, че Янчи би желал да остане сам. Стана залитайки, но се задържа за стената. Тръгна слепешком. Стената го подкрепяше и го водеше, напредваше бавно.
Вцепененият му ум постепенно се проясни. Сред хаоса от противоречиви мисли и чувства изплува една единствена мисъл. Смътният водовъртеж от размисли, които го измъчваха, избледня и остана една твърда, непоколебима цел. Тихата ненавист, яростта, тляла дълбоко в него цялата вечер, сега избухна в ярък бял пламък, който завладя ума и сърцето му. В съзнанието му остана тази буря, но външно нямаше и следа от ада, който кипеше в душата му, и той заговори спокойно на Шандор.
— Моля те, ако обичаш докарай камионетката тук.
— Веднага — обеща Шандор, изправи се и посочи към момичето, което лежеше на кушетката. — Идва на себе си, трябва да побързаме.
— Благодаря ти за всичко, което направи, наистина трябва да побързаме. — Рейнолдс се обърна и погледна към Казака. — Бъди нащрек, Казак, дръж очите си отворени, аз няма да се забавя.
Рейнолдс излезе от стаята, мина покрай Янчи и Катерина, без да погледне към тях, като автомат протегна ръка и взе карабината, която беше опряна на стената. Без да се оглежда повече, отвори вратата, прекрачи прага и след това я затвори тихо след себе си.
14
Тъмните, мързеливи води бяха леденостудени, като гроб, но Рейнолдс дори не почувства тяхното смразяващо докосване. Цялото му тяло потръпна неволно, когато се хлъзна тихо в дълбочините на реката. Съзнанието му дори не отбеляза шока от внезапния студ. В него нямаше място за каквито и да е физически усещания, за каквито и да са чувства или мисли, освен за една, абсолютно простичка — първобитното желание, желанието, което лустрото на цивилизацията не може да прикрие — желанието за отмъщение. Отмъщение или убийство — за Рейнолдс в този момент нямаше никаква разлика. Единствената му цел, която сега го бе завладяла, не позволяваше да мисли за друго. Онова изплашено момче в Будапеща, съпругата на Янчи, несравнимият Граф — те всички вече бяха мъртви. А те бяха мъртви преди всичко, защото той, Рейнолдс, беше стъпил в Унгария. Не, той не беше техният убиец, единствено отговорен за всичко беше злият гений на Хидас. Неговият живот бе продължил твърде много.
С автоматичната карабина, високо вдигната над главата, Рейнолдс пореше с гърдите си тънката ледена корица над водата. Той се добра до отсрещния бряг и когато краката му стигнаха дъното, почна да се катери по стръмното. Щом стъпи на брега, той напълни носната си кърпа с пясък и камъни и завърза здраво ъглите й. След това, без да се бави и без за миг да поспре да изцеди дрехите си от ледената вода, продължи напред.