Преминал беше бързо, почти тичешком, около двеста ярда надолу по брега, преди да пресече реката. Сега се намираше там, където гората извива на юго-изток, разсечена от пътя, на който бяха паркирани двете камионетки. Тук, под прикритието на дърветата, не можеха да го видят. Заледената корица по земята, под отрупаните, увиснали от снега клони, беше тънка и скърцаше под стъпките му. Вървеше внимателно, но имаше опасност да го чуят. Беше провесил автоматичната карабина през рамо, а тежката кърпа в ръката му се люлееше, като се удряше в дърветата.
Предпазните мерки го забавяха, но въпреки това успя бързо да преодолее разстоянието и за около две-три минути приближи до паркираните коли. Прикрит зад едно дърво, той се взря, за да се ориентира в обстановката. Нямаше никакъв признак на живот около камионетките. Задните им врати бяха затворени, не се чуваше да има някой вътре в тях. Рейнолдс се изправи и се приготви да се шмугне в камионетката на Хидас, но замръзна неподвижен, като вдървен, прилепен зад ствола на дървото, зад което се криеше. Някакъв мъж излезе иззад камионетката на Хидас и спокойно се насочи право към него.
За момент Рейнолдс помисли, даже беше уверен, че полицаят го е видял, но миг след това се поотпусна. Полицаят не се държеше като човек, който преследва въоръжен противник в тъмната гора. Пушката му висеше на ремъка, преметната през рамото му. В едната му ръка светкаше пламъчето на цигара. Часовоят очевидно нямаше никакви подозрения, той просто обикаляше наоколо, за да се раздвижи и постопли, доколкото може, в кучешкия студ. Той мина почти на косъм от ствола на дървото и продължи. Рейнолдс не изчака повече, изскочи от прикритието си и когато часовоят завиваше да се върне обратно, той вдигна ръка и замахна с вързопа, пълен с пясък и камъни. Силата, с която замахна и удари непознатия по тила беше такава, че той се струполи безжизнен, без да успее да отвори уста. Рейнолдс нямаше време за губене да крие мъжа и оръжието му, затова ги остави там, където бяха.
Сега той здраво стискаше карабината в ръка. Беше на няколко крачки от кафявата камионетка. Виждаха се капакът на мотора и самият мотор, разбит от експлозията на гранатата, взривена от Графа. Камионетката беше в окаяно състояние. Без да я оглежда повече, Рейнолдс се прокрадна тихо до камионетката на Хидас. Сега цялото му внимание беше съсредоточено към задната и врата. Взираше се и напредваше вниматепно. Точно тогава за малко не се препъна в някакво тяло, простряно на земята пред краката му. Рейнолдс трепна, застина неподвижен и се приведе, за да различи кой е. Не беше необходимо, той знаеше предварително кой лежеше безжизнен на ледената земя, но беше потресен, когато предположението му се потвърди. Стисна здраво карабината, за да не я изпусне от ръцете си.
Беше Графа. Той лежеше с лице, обърнато към небето, с широко отворени, невиждащи, мъртви очи. Полицейската му шапка се бе кипнала над изтънченото, аристократично лице. Чертите му бяха изопнати, правилният, изпъкнал орлов нос се очертаваше още повече и лицето на мъртвеца изглеждаше чуждо и отдалечено в смъртта, така както и в живота. Не беше трудно да се разбере как е умрял: картечният откос бе прорязъл почти половината от гръдния му кош. Бяха стреляли по него като по куче, безсмислено и като куче го бяха оставили да лежи на студа в мрака на мразовитата нощ. Снегът, който се ронеше от отрупаните клони, бе започнал да затрупва студеното, мъртво лице. Тласнат от необясним подтик, Рейнолдс взе шапката и я хвърли надалеч в мрака. Измъкна някаква кърпа, обагрена с кръвта на Графа, която намери в джоба му, и внимателно я простря върху лицето му. После се изправи и се приближи до вратата на камионетката. Тихо, като котка, Рейнолдс доближи и надникна през ключалката. Когато очите му привикнаха, той видя онова, което желаеше да види — един стол от лявата страна, място за спане от дясната и в дъното маса с монтирана върху нея радиостанция. Хидас седеше с гръб към вратата пред масата. Въртеше някаква ръчка с дясната си ръка, а в лявата държеше телефонна слушалка. Рейнолдс веднага съобрази, че това не е обикновен телефон, а радиотелефон. Не бяха помислили затова. Хидас не бе от онези, които биха тръгнали в провинцията без средство за бърза свръзка, удобна за него. Сега Рейнолдс беше сигурен, че след като небето обещаваше да се изясни от тежките облаци, той вероятно се обаждаше в авиацията за подкрепление. Опитваше се да приложи едно отчаяно, рисковано начинание — да спре бегълците без оглед на цената. Беше твърде късно защото нямаше да има разлика в съдбата на онези, които Хидас преследваше, и на самия него.