— Слушаш ли ме? — извиси глас баба ми.
— Да, дади джи. Ама водата…
Тя проследи погледа ми към ведрото на огъня и подвикна:
— Е, защо стоиш още тук? Хайде, носи го!
Вдигнах врящото ведро от огнището и тръгнах след баба ми по коридора. Нашите варосани стени и измазани с кирпич подове може и да не бяха особено красиви, обаче имахме повече от две стаи и винаги сме разполагали с достатъчно храна.
Баба ми почука силно по вратата. Когато акушерката се появи, аз успях да зърна зад нея майка ми — беше покрита с толкова много пот, че сякаш пороят отвън беше успял да пробие и да падне само върху тялото ѝ, оставяйки всичко наоколо напълно сухо.
— Водата! — отсече акушерката.
Подадох ѝ ведрото с надеждата, че тя ще съобщи нещо за състоянието на мама, но старицата само грабна горещата вода и тресна вратата под носа ми. Е, може и да не е много възпитано да я наричам старица, защото тя беше на същата възраст като баба ми. Но ако трябва да бъда честна, двете си приличаха толкова, колкото си приличат котката и лъвът. Лицето на акушерката беше кръгло и меко, с дълбоки бръчки около устните и очите. Лицето на баба ми беше опънато и с много ъгли. Леля ми веднъж отбеляза, че аз съм била наследила тези ъгли. А после беше добавила: „Това е комплимент, Сита! Не прави такива физиономии! Именно остротата на лицето на дади джи е онова, което я прави толкова красива, дори и на шейсет и три! А ти имаш същите зашеметяващи черти на лицето като нея!“.
Двете с баба ми останахме неподвижни пред вратата, заслушани във виковете от другата страна, а накрая дади джи рече:
— Върви и кажи на баща си да доведе леля ти!
Работилницата на татко беше най-любимата ми стая в нашата къща. Имаше си четири прозореца, обърнати към оживените улици, а таваните бяха високи почти колкото нашето фикусово дърво на двора. В мига, в който се приближих, чух гласа на редовния сабдживала от улицата, бутащ количката си въпреки дъжда и изреждащ на висок глас имената на зеленчуците, които продаваше — лук, домати, краставици, бамя. Ако майка ми беше добре, в този момент със сигурност щеше да се пазари с него, скрита зад решетката на прозореца, за да съблюдава своята пурда.
Но сега тук седеше само татко, с гръб към вратата. Подът около него беше покрит със стърготини, които ми напомняха на портокалови корички, и цялата работилница ухаеше на тиково дърво. Когато баща ми дялаше изображението на някой бог, въздухът се изпълваше с благоухания — той запалваше една пръчица с аромат на сандалово дърво пред олтара, а после застилаше пода с дълга рогозка от юта, която беше работното му място за такива случаи. Но в дните, когато изпълняваше някоя обикновена поръчка за оръжие, помещението миришеше само на дърво и пръст.
Приближих се към него бавно, тъй като татко не обичаше да го изненадват. Сигурно с всички, изгубили слуха си, е така.
— Пита джи — изрекох, когато застанах пред него.
Той плъзна поглед по лицето ми за някакви признаци за неприятности, а после раменете му се отпуснаха. Остави настрани лъка, който дялаше, и ми поднесе дланта си.
— Баба каза да доведеш еша-маси — изписах върху мазолите на ръката му.
— Сега ли?
Кимнах.
Той се изправи и дървените стърготини се разлетяха от неговото дхоти като малки кафяви пеперуди. Чувала съм англичаните да наричат нашите дхоти поли, килтове — и може би донякъде си приличат. Но за разлика от мъжката шотландска пола, която те наричат килт, нашето дхоти е бяло и се носи без риза. Татко излезе от работилницата си, за да се преоблече с панталони и дълга памучна риза, която ние наричаме курта. Когато се върна, аз все така продължавах да съзерцавам недовършения лък, който той правеше.
— Барта — изрече той с много висок глас, с което ме осведоми, че този лък е за нашия съсед Парта. Когато нещо го притесняваше и тревожеше, татко можеше да говори, но сега, когато беше изгубил способността си да чува, не правеше никаква разлика между буквите „п“ и „б“.
И въпреки това аз го разбрах. Погледнах към лъка — който татко би могъл да изработва и за мен, ако бях момче — и очите ми се напълниха със сълзи.
— Страхуваш ли се? — написа баща ми.
— Ами ако пак е момиче? — написах аз.
— Тогава ще се считам за двойно благословен!
Трябваха му двайсет минути, докато стигне до къщата на леля ми в другия край на Барва Сагар, където тя живееше със съпруга си и двамата си синове, и после да се върнат в нашата. Гледах през решетката на прозореца как безмилостният дъжд продължаваше да шиба косо по улиците. В нивата на съседа даже на биволите им беше дошло в повече — горкичките се бяха скрили под дърветата, а опашките им висяха между краката им като мокри въжета.