Маргьорит Юрсенар
Последната любов на принц Генджи
ГЕНДЖИ СИЯЙНИЯ, най-големият прелъстител, смаял цяла Азия, стана на петдесет години и разбра, че е време да започне умирането. Втората му жена Мурасаки, Виолетовата Принцеса, така обичана през всичките взаимни изневери, го бе изпреварила в един от небесните палати, където отиват мъртъвците, добили известно достойнство в този изменлив и мъчен живот, и Генджи се терзаеше, че не успява точно да си припомни усмивката или изражението на лицето й, когато се разплакваше. Третата му съпруга, Принцесата От Западния Дворец, го бе измамила с един млад сродник, както той в своите ранни години бе мамил баща си с една съзряваща императрица. В световния театър отново започваше същото представление, но той бе наясно, че този път му се пада ролята на старец и предпочиташе пред нея тази на привидение. Затова раздаде каквото имаше, отпрати слугите и се приготви да доживее дните си в отшелническата килия, изградена преди това в полите на планината. Прекоси за последен път града, следван само от двама-трима предани слуги, които не можеха да се примирят с раздялата, с отлитането на собствената им младост. Въпреки ранния час зад тънките летви на щорите се притискаха женски лица. От прозорец на прозорец се носеше шепот, че Генджи си е останал все така неотразим и принцът за сетен път се увери колко навреме се оттегля. Три дена пътуваха, докато стигнат заслона, построен вдън полския пущинак. Колибата се гушеше под един стогодишен клен; есен беше и листите на великолепното дърво бяха хвърлили върху сламения покрив златен покров. Животът в тази пустош се оказа по-прост и по-суров, отколкото през дългото изгнание из чужди краища в бурната младост на Генджи, и изтънченият мъж можа най-сетне до насита да вкуси върховния разкош на крайното самолишение. Скоро дойдоха и първите студове, полите на планината се покриха със сняг, напомнящ мъхнатите дипли на зимни одежди, а мъглите погълнаха слънцето. От зори до здрач Генджи четеше в оскъдното зарево на един мижав мангал Писанията и вкусваше от суровите слова сладост, каквато вече не можеха да му доставят и най-жарките любовни стихове. Но скоро усети, че очите му отслабват, сякаш всичките сълзи, пролени върху крехките му любими, бяха изгорили гледайте и се наложи да се примири с истината, че мракът ще го обгърне преди смъртта. Понякога от столицата пристигаше изнемогващ вестоносец с подкосени от умора и студ крака и почтително му поднасяше послание от сродници или приятели, желаещи още веднъж да го навестят в този свят преди безкрайните и несигурни срещи в другия. Ала Генджи се страхуваше, че ще вдъхне на посетителите си единствено съжаление или почит, а и двете чувства го отвращаваха и предпочиташе пред тях забравата. Поклащаше тъжно глава и отпращаше вестоносеца с празен лист — той, прочутият на времето поет и калиграф. Малко по малко връзките със столицата се разхлабваха; годишният кръговрат на празненствата следваше своя ход далеч от принца, който някога ги бе направлявал с един мах на ветрилото, и Генджи, безцеремонно изоставен в скръбта на усамотението, подлютяваше непрекъснато болката на очите си, тъй като вече не се свенеше да плаче.
Две-три бивши любовници пратиха вест, че са готови да дойдат, за да споделят населеното му със спомени уединение. Най-нежните писма пишеше Дамата От Селото На Отронените Цветове: отколешна наложница, която не блестеше нито с род, нито с ослепителна красота, тя всеотдайно бе обслужвала съпругите на Генджи и осемнайсет години поред бе обичала принца, без да се умори от страданието. Той от време на време бе спирал след залез пред прага й и тези посещения, редки като звездици в дъждовна нощ, се бяха оказали достатъчни, за да озарят живота на Дамата От Селото На Отронените Цветове. Без да се лъже за хубостта или за ума и рода си, дамата, едничка сред толкова любовници, бе запазила жива благодарността си към Генджи, понеже не смяташе за нещо естествено любовта му.
След като не получи отговор на писмата си, тя нае скромна каляска и потегли за колибата на принца отшелник. Бутна притеснено вратичката от оплетени клони и падна на колене със смутена усмивка, извинявайки се за пристигането си. По онова време Генджи още разпознаваше лицата на своите посетители, стига да дойдеха съвсем наблизо. Горчива злост го завладя пред тази жена, която будеше в него най-парещите спомени за мъртвите дни не толкова със собственото си присъствие, колкото с ръкавите си, попили уханията на покойните му съпруги. Тя окаяно го молеше да я задържи поне като слугиня. За пръв път неумолим, той я пропъди, но неколцина от старите прислужници на принца си оставаха нейни приятели и от време на време й носеха вести за него. На свой ред жестока за пръв път през живота си, тя отдалече следеше напредващата слепота на Генджи, както изчаква вечерта жена, нетърпелива час по-скоро да влезе при любимия.