— Аз съм Шуджо, жената на Сукадзу, благородник седми ранг от провинция Ямато. Тръгнах на поклонение в храма на Изе, но един от носачите ми си навехна ногата и не мога да продължа преди изгрев слънце. Посочи ми подслон, където да отдъхна без страх от сплетни, а и слугите ми да подремнат.
— Че къде една млада жена ще е по-защитена от сплетни, ако не под покрива на слепия старец? — горчиво отрони принцът. — Свърталището ми е тясно за твоите слуги и те могат да налягат под дървото, а на теб отстъпвам единствения сламеник в моята колиба.
И той се надигна опипом, за да й покаже пътя. Ни веднъж не обърна очи към нея и тя разбра, че е съвсем сляп.
Когато тя легна върху постелята от суха шума, Генджи печално приседна на прага. Тъжно му беше, дори не знаеше красива ли е младата жена.
Нощта беше топла и светла. Месечината къпеше лицето на слепеца, изрязано сякаш от бял нефрит. Мина доста време, дамата се надигна от горското си ложе и седна до него на прага. После каза с въздишка:
— Сънят не идва в такава чудна нощ. Позволи ми да ти изпея една от песните, които напират в душата ми.
И без да дочака отговор, поде тъжен напев, един от любимите на принца, който толкова пъти го бе слушал от устата на любимата си съпруга, Теменужената принцеса. Неусетно, с изтръпнало сърце, Генджи се притисна към непознатата.
— Откъде идеш, млада жено, къде си научила песните на моята младост? О, арфо, запечатала отколешни гласове, остави ме да прокарам пръсти по струните ти.
И той погали косите й. След време попита:
— За жалост, твоят мъж сигурно е по-хубав и по-млад от мен, нали млада съпруго от земите на Ямато?
— Мъжът ми не е хубав и не изглежда по-млад — отговори простичко Дамата От Селото На Отронените Цветове.
Така с нов образ дамата стана любовница на принц Генджи, комуто някога бе принадлежала. На сутринта му помогна да приготви топла каша и Генджи й каза:
— Сръчна си и нежна, млада жено, не вярвам и принц Генджи, който е бил така щастлив в любовта, да е имал по-ласкава любима от теб.
— Никога не съм чувала за този принц Генджи — поклати глава дамата.
— Какво? — горчиво се провикна Генджи. — Толкова ли бързо го забравиха?
И целият ден беше мрачен. Дамата разбра, че за втори път е сбъркала, но Генджи като че ли не се канеше да я гони и изглежда му харесваше шумоленето на копринените й поли в тревата.
Дойде есен и превърна дърветата по склоновете във феи, наметнати с багреници и свила, обречени да умрат с първите студове. Дамата разказваше на Генджи за сивата охра, за златистата охра, за модрата охра, като гледаше това да става уж случайно и всеки път да му помага сякаш не нарочно. Тя постоянно учудваше Генджи с прекрасните венци, които плетеше, с майсторството си да приготвя изтънчени, макар и съвсем прости ястия и с нагаждането на нови стихове към старите, сладостно болезнени напеви. Някога бе показвала същите умения в павилиона си на пета наложница, където Генджи я навестяваше, но омаян от любовта на други, той не бе ги забелязвал.
В късната есен от блатата се надигна треска. Отровеният въздух пъкаше от гадини и всяко вдъхване беше глътка от заразен извор. Генджи легна болен на постелята си от суха шума и разбра, че този път няма да стане. Срамуваше се от дамата заради слабостта си и наложеното от болестта унижение да приема грижите й, но този мъж, цял живот търсил във всяко изживяване едновременно неповторимото и болката, не можеше да не се наслади на онова, което тази нова и окаяна близост между две същества прибавя към броените любовни наслади.
Една сутрин, докато дамата разтриваше коленете му, Генджи се повдигна на лакти и търсейки пипнешком дланите й прошепна:
— Млада жено, така грижовна към един умиращ, излъгах те. Аз съм принц Генджи.
— Когато дойдох при теб, бях само неука провинциалистка — каза дамата — и не знаех кей е принц Генджи. Сега зная, че е бил най-красивият и най-желаният сред мъжете, но и без да си принц Генджи, те обичам.
Генджи се усмихна с благодарност. Откакто очите му бяха замлъкнали, погледът му сякаш се бе преместил върху устните.
— Ще умра — печално промълви той. — Не се оплаквам, че споделям участта на цветята, буболечките и звездите. В този всемир, където всичко отминава като сън, би било непристойно да те има вечно. Не жаля, че нещата, създанията и сърцата са смъртни, защото от тази беда се ражда част от красотата им. Но ми е тъжно заради тяхната неповторимост. Някога увереността, че всеки миг от живота ми разкрива нещо, което няма да се повтори, представляваше най-важната част от съкровените ми наслаждения: днес умирам със срама на избраник, поканен сам на върховно празненство, празнувано един-едничък път. Скъпоценности, блеснали пред погледа на умиращ слепец… Други жени ще разцъфнат, усмихнати като моите любими, но усмивките им няма да са същите и бенката, от която сърцето ми е примирало, ще е по-настрани с един атом върху кехлибарената буза. Други сърца ще стенат под теглото на непосилна любов, ала техните сълзи няма да са нашите сълзи. Овлажнели от страст длани ще се търсят под разцъфналите бадеми, но никога един и същ дъжд от оронен цвят не посипва втори път едно и също човешко щастие. О, приличам на човек, отнесен от потоп, който отчаяно търси късче суха земя, за да остави няколко пожълтели писма и ветрила с избелели цветове… Какво ще стане с теб, когато няма да ме има, за да те съхранявам, о, спомен за Синята Принцеса, моята първа жена, в чиято любов повярвах едва след смъртта й? А с теб, скръбен спомен за Дамата От Глициниевия Павилион, издъхнала в ръцете ми, защото една съперница бе пожелала сама да ме обича? И с вас, болезнени спомени за твърде красивата ми мащеха и твърде младата ми съпруга, които поред се заеха да ме научат каква болка е да си съучастник и жертва в изневяра? И ти, толкова ефирен спомен за дамата Градинско Щурче, която избяга от свян, и аз трябваше да подиря утеха при младичкия й брат с детинско лице, още озарено от усмивката на девичи срам? А с теб, свиден спомен за Дамата На Дългата Нощ, така нежна, приела да бъде едва трета в дома и сърцето ми? И с теб, мил простодушен спомен за дъщерята на изполичаря Сохей, залюбила в мен миналото ми? А с теб, най-вече с теб, сладостен спомен за малката Шуджо, за теб, която в този миг разтриваш коленете ми и нямаш време, за да се превърнеш в спомен? Шуджо, която ми се иска да бях срещнал по-рано, но пък е и право един плод да остане за късната есен…