Замаян от печал, той отпусна глава върху твърдата възглавница. Дамата От Селото На Отронените Цветове се надвеси над него и разтреперана зашепна:
— А нима нямаше в палата ти и една друга жена, чието име не спомена? Не беше ли тя нежна? Не се ли казваше Дамата От Селото На Отронените Цветове? О, спомни си…
Но лицето на принц Генджи вече се бе отпуснало в покоя, отреден за мъртъвците. Краят на всяка болка бе изличил и най-малката следа от пресита или горест и сякаш бе успял да го убеди, че е още на осемнайсет години. Дамата От Селото На Отронените Цветове се хвърли на земята и зарида неудържимо, солените сълзи потекоха по страните й като бурен порой, а изскубнатите й коси се разхвърчаха като фъндъци коприна. Единственото име, което Генджи забрави, бе нейното.