— Май някой го е ударил по главата — обади се Сария. — А той е паднал върху желязото. Или е бил бутнат върху него.
Халифа повъртя камъка в ръката си, вторачен в червеникавокафявите петънца.
— Много странно, че нападателят е оставил пълен портфейл пари в джоба му. И ключовете от колата.
— Може някой да го е подплашил. Или пък не грабежът е бил мотив за убийството — предположи Сария.
Преди Халифа да успее да си даде мнението, откъм руините някой извика. На двеста метра встрани от тях полицай се беше качил на една пясъчна могила и размахваше ръце.
— Май е открил нещо — каза Сария.
Халифа остави кремъка там, откъдето го беше взел, и заедно със Сария пое към полицая. Когато стигнаха до него, той беше слязъл от могилата и стоеше до някаква порутена стена, в чиято основа върху напукана мазилка от кал беше изрисуван фриз от сини лотосови цветове, избелели, но все още ясно различими. В средата на фриза имаше празно място, където една тухла липсваше. Наблизо на земята лежаха брезентова раница, чук и длето, както и черен бастун със сребърна дръжка. Сария клекна до раницата и я отвори.
— Добре, добре, добре — измърмори и извади тухлата с рисуваната мазилка. — Лошо момче.
Той подаде тухлата на Халифа. Детективът не гледаше към него. Беше клекнал, за да вземе бастуна, и се взираше в дръжката му, върху която бяха гравирани миниатюрни розети и знаци анх.
— Сър?
Халифа не отговори.
— Сър? — повиши глас Сария.
— Извинявай, Мохамед. — Детективът остави бастуна и се обърна към заместника си. — Какво намери?
Сария му подаде тухлата от кал. Халифа огледа украсата й. През цялото време обаче погледът му се връщаше към бастуна и челото му се мръщеше, като че ли се опитваше да си спомни нещо.
— Какво има? — попита Сария.
— А, нищо. Нищо. Просто странно съвпадение.
Халифа пренебрежително поклати глава и се усмихна. Но даже в този момент в погледа му имаше частица неувереност, едва доловимо ехо от някаква далечна тревога.
От дясната им страна голям гарван кацна на стената, загледа се в тях, размаха криле и заграчи шумно.
Тел Авив, Израел
Младият мъж в полицейска униформа бързо мина през Парка на независимостта и излезе пред огромния бетонен многоъгълник на хотел „Хилтън“. Семейства и млади двойки се разхождаха в прохладната вечер, разговаряха, смееха се, но той не им обръщаше внимание. Погледът му беше прикован в сградата отпред. По челото му блестеше пот и устните му трепереха, докато нечуто си мърмореше молитви.
Стигна до входа на хотела и мина през фоайето. Двамата охранители му хвърлиха бегъл поглед, забелязаха униформата му и извърнаха очи. Той вдигна трепереща ръка, за да избърше потта от челото си, и в същия момент посегна под куртката и дръпна първия шнур, който поставяше експлозива в готовност. Ужас, ненавист, гадене, възторг — усети всичко това едновременно. Но над тях, обгръщащ всички емоции като последната матрьошка от комплекта, беше екстазът, подобната на транс еуфория, изгарящо блаженство като ярък бял пламък на самата граница на съзнанието. Мъст, слава, рай и вечност в ръцете на прекрасни хурии.
Аллах, благодаря ти, че избра мен. Благодаря ти, че ми позволи да стана оръдие на твоята разплата.
Той стигна до дъното на фоайето и влезе през двойната врата на голяма, изпълнена със светлини зала, където имаше сватбено празненство. Музиката и смехът го заляха като вълна; някакво момиченце притича до него и го попита дали иска да танцува. Той го отмести от пътя си и продължи напред към гостите, светът около него се разми и изпари като цветна мъгла. Някой го попита какво прави тук, дали има някакъв проблем, но той просто крачеше напред, мърмореше си и си мислеше за стария си дядо и малкия си братовчед, убити от израелски куршуми; за собствения си живот, празен, безсмислен, изпълнен със срам и безсилна ярост. В този момент се озова пред младоженците. С вик на ярост и радост посегна и дръпна втория шнур, освободи вихрушката от огън, светлина и метални сачми, която превърна него, младоженците и всички останали в радиус от три метра в кървава пара.
Точно по същото време се получиха три факса: един в йерусалимския офис на Световния еврейски конгрес, един в новинарския отдел на вестник „Хаарец“ и един в телавивската полиция. Всичките бяха изпратени от мобилна мрежа и съответно невъзможни за проследяване, и всичките съдържаха едно и също съобщение: бомбата беше работа на Ал Мулатам и на „Палестинското братство“; беше отговор на продължаващата ционистка окупация на палестинските земи; докато окупацията продължаваше, отговорността за жестокостите, причинени на палестинския народ, щяха да носят всички израелци без значение на каква възраст и от кой пол.