— Мисля, че беше холандец. Дошъл в Египет преди петдесет-шейсет години. Не знам точно кога. Преди много време.
— Винаги ли е живял в Луксор?
— Купил хотела през седемдесетте, доколкото знам. След като се пенсионирал. Май преди това е живял в Александрия. Изобщо не говореше за миналото си. — Тя дръпна за последно от мерита и го загаси в месинговия пепелник във форма на скарабей. Отгоре изгряваха първите звезди, тлъсти и сини като светулки. — Между другото, той не живееше тук — добави, скръсти ръце зад главата си и бюстът й изпъкна през блузата. — В хотела. Имаше си къща на източния бряг. Близо до Карнак. Всяка сутрин пристигаше тук с колата.
Халифа се намръщи леко и кимна на помощника си да запише адреса.
— И кога за последно видяхте господин Янсен жив? — попита Сария, вперил поглед в мястото, където ризата на жената леко се отваряше и разкриваше част от розов сутиен.
— Към девет сутринта. Пристигна, както обикновено, в седем, работи нещо в кабинета и няколко часа след това излезе. Каза, че имал спешна работа.
— Не спомена ли каква? — попита Халифа.
— Не, но според мен тръгна към старините. Той май само с това се занимаваше през повечето време. Непрекъснато ги обикаляше. Знаеше за тях повече от експертите.
— До тялото му открихме някои неща. Бастун, раница — изброи Халифа.
— Сигурно са неговите. Не тръгваше на експедиция без тях. Бастунът е заради крака. Някаква стара травма. Катастрофа с кола, така мисля.
В далечния край на езерото се дочу плискане и една малка лодка се плъзна по водата. Един мъж гребеше, а друг стоеше на носа с мрежа в ръце, смътни и далечни силуети в сгъстяващата се тъмнина. Халифа допуши цигарата си и я загаси в пепелника.
— Господин Янсен имаше ли някакви врагове? Някой, който би желал да му причини зло?
Жената сви рамене.
— Не ми е известно. Но пак ви казвам, той почти не говореше за себе си. Нищо не разказваше.
— Някакви приятели? — попита Халифа. — Близки?
Поредното свиване на рамене.
— Доколкото знам, не и в Луксор. От време на време ходеше при някакво семейство в Кайро. Миналата седмица също беше там. Антон, май така се казваше мъжът. Антон, Андерс, нещо такова. Швейцарец. Или германец. Или холандец. — Тя вдигна ръце. — Съжалявам. Май не съм ви много от полза.
— Напротив — успокои я Халифа. — Помощта ви ни е извънредно полезна.
— Истината е, че Пиет си беше самотник. Личният му живот си беше личен. За три години така и не съм влизала в къщата му. Беше… направо потаен. Аз се занимавам с хотела и това е всичко. Нямахме почти нищо общо извън работата.
Младежът, който беше донесъл чая, се появи отново, наведе се и прошепна нещо на ухото на жената.
— Добре, Таиб — каза тя. — Ей сега идвам.
Управителката се обърна към Халифа.
— Инспекторе, съжалявам. Тази вечер имаме частно парти и трябва да се погрижа за вечерята.
— Разбира се. Мисля, че свършихме.
Тримата се изправиха, върнаха се във фоайето на хотела, голямо, издържано в бяло пространство, с рецепция в дъното и тясна стълба към горния етаж в ъгъла. Възрастен мъж в мръсна джелаба миеше пода и си тананикаше.
— В портфейла на господин Янсен имаше снимка — каза Халифа и спря, за да се полюбува на няколкото фотографии на Гадис на стената. — На куче.
— Арминий ли? — усмихна се жената. — Домашен любимец от детството му. Пиет непрекъснато говореше за него. Казваше, че бил единственият му истински приятел в живота. Единственият, на когото някога бил имал доверие. Говореше за него, като че ли беше човек. — Тя млъкна, след което добави: — Беше самотен, така си мисля. Нещастен. Измъчваха го много демони.
Те погледаха още малко фотосите — двама мъже, въртящи шадуф на брега на Нил; жени, продаващи зеленчуци от вътрешната страна на портата Баб Цуеба в ислямския квартал на Кайро, момченце с тарбуш усмихнало се на обектива, — след което минаха през входната врата и излязоха на улицата. Две деца претичаха, подкарали автомобилна гума.
— Още нещо — каза жената, тъкмо когато полицаите щяха да си тръгват. — Може да не е важно, но Пиет беше заклет антисемит.
Последната дума произнесе на английски. Халифа присви очи.
— Какво означава това?
— Не знам как се казва на арабски. Беше… ма хабиш елйехуди-еен. Не обичаше евреи.
Раменете на детектива се напрегнаха леко, почти недоловимо, сякаш го беше ударил слаб ток, не толкова, че да го заболи, но въпреки това неприятно.