Той наклони глава и кимна към медальона на Бен Рои.
— Лъв? — попита Халифа с внезапно надебелял и непознат за самия него глас. — Пастир?
Мъжът не каза нищо, само продължи да гледа Бен Рои.
— Името ми — промълви израелецът. — На иврит Ариех означава лъв. Рои е пастир. Слушай, какво, по дяволите, става тук?
Мъжът се усмихна още по-широко и възкликна радостно.
— Нека ти покажа, приятелю. Нека ви покажа и на двамата. Седемдесет поколения, и най-после дойде времето да бъде разкрита.
Той ги хвана под ръка и ги поведе към дъното на синагогата. Извади ключ и отвори ниска врата в дървената облицовка на стената.
— Нашата синагога е построена в края на девети век, върху руините на стара коптска църква — обясни и ги побутна надолу по стълбището към просторното, застлано с каменни плочи подземие, в което нямаше нищо друго, освен купчина сгъваеми дървени столове и в средата на помещението голямо прокъсано чердже. — Тя на свой ред е била построена върху руините на още по-стара сграда, издигната още по римско време. Когато предците ми за пръв път дошли тук, тази сграда била дом на водача на еврейската общност във Вавилон, много мъдър и свят мъж. На име Абнер.
Той отиде до черджето, наведе се и хвана ъгъла му.
— Сега от първата сграда вече не е останало нищо, освен една съвсем малка част — изба, много дълбока, в която някога се е съхранявало вино. Тя е оцеляла недокосната, докато вековете бавно са отминавали и сградите са идвали и са си отивали.
Отмести черджето и под него се показа каменна плоча с халка в средата, по-голяма от обкръжаващите я плочи, по-гладка, някак си по-стара, много по-стара. Отмести я с помощта на детективите. Разкри се дупка с изтъркани, водещи още по-надолу каменни стъпала. Халифа не беше сигурен, но му се стори, че долови проблясък на светлина отдолу.
— Хайде. Тя ви чака.
Поведе ги по стъпалата към тесен дъгообразен проход с укрепен с греди таван и прашни тухлени стени. Светлината вече се различаваше ясно, наситено топло сияние, излъчващо се иззад ъгъла в дъното на прохода. Тръгнаха към него.
С всяка крачка сиянието ставаше все по-ярко. Ноздрите им доловиха леко ухание, едва забележимо и въпреки това странно упойващо. Зави им се свят. Стигнаха до края на прохода, завиха зад ъгъла и застинаха на място.
— О, Боже — задави се Бен Рои.
Намираха се пред издълбан в голата скала дълбок свод с неравни стени и таван, чиято вътрешност бе изпълнена с най-топлата, най-сладостната, най-прелестната светлина, която Халифа беше виждал. В дъното стоеше източникът на тази светлина, седемраменна Менора, със седем трептящи пламъка на всяка лампа, съвсем същата като тази, която бяха намерили в мината и едновременно с това съвършено различна, с безкрайно по-богато и по-притегателно въздействие, формата й бе безкрайно по-лека и по-грациозна, с украса толкова деликатна и жива, че пред нея истинските цветя, листа и плодове щяха да изглеждат само като безвкусни имитации.
Детективите се спогледаха и отново се обърнаха към светилника. Последваха белобрадия мъж, който ги поведе напред, докато застанаха точно пред него. Златната светлина ги заля като река, навлезе в очите им, нахлу и в най-отдалечените ъгълчета на телата им, изпълни ги.
— Непрекъснато ли поддържате огъня? — попита едва чуто Бен Рои.
— Лампите не са докосвани, откакто Менората е била донесена тук. Били са запалени тогава и са останали така до ден-днешен. Фитилите им никога не са догаряли, маслото им никога не е свършвало.
Мъжете поклатиха глава, смаяни от това чудо, приближиха се още няколко сантиметра и се загледаха в пламъците. Не приличаха на никой друг пламък, виждан досега от Халифа. Бяха изтъкани от всички цветове на дъгата и дори повече, цветове, за които Халифа дори не знаеше, че съществуват, цветове толкова чисти, толкова съвършени, толкова хипнотизиращи, че всеки друг цвят след тях изглеждаше непоносимо безцветен и монохромен. Привлякоха го, обгърнаха го и се извиха в спирала покрай него, помилваха лицето му сякаш мина през ефирна завеса, която изведнъж се отдръпна и разкри огромни открити пространства, пространства, в които присъстваха — и никога не успя да си обясни как така — всички хора, които някога беше познавал, всяко място, където беше ходил, всичко, което някога беше правил: целият му живот бе на длан пред него, съвършено ясен, съвършено реален. Ето баща му и майка му, брат му Али, дипломирането му в полицейското училище, денят, когато петгодишен беше избягал от къщи и се беше изкачил чак на върха на Хеопсовата пирамида. И точно в средата на всичко, най-ясни и ярки от всички, смеещи се и махащи, все едно ги виждаше през прозореца, Зейнаб и децата.