— Виждам Галия.
Халифа се обърна. За негов ужас Бен Рои беше протегнал ръка и я беше пъхнал право в един от пламъците.
Понечи да дръпне израелеца, но белокосият мъж го спря.
— Светлината на Господ не може да нарани онези, които в сърцето си са истински праведни — каза тихо. — Остави го.
Бен Рои се усмихваше, пламъкът се уголеми и обхвана цялата му ръка, обви я в ярко сияние от златна светлина.
— Милвам косата й — шепнеше Бен Рои, — лицето й. Тя е тук. Галия е тук.
Разсмя се, пръстите му се движеха напред и назад в пламъка, сякаш галеха кожата на любим човек, продължи така още много време, след което лицето му изведнъж се сгърчи и от гърдите му се изтръгна разтърсващо ридание. Още едно, още едно, още едно, всяко все по-жестоко от предишното, цялото му тяло се сгърчи от силата на скръбта. Отдръпна ръката си, сви се, хвана се с две ръце за главата, но конвулсиите ставаха все по-силни, докато накрая не падна колене и не се разплака неудържимо, сълзите се изливаха от него като сринал стената си язовир и така, докато не го изпразниха докрай.
— Толкова я обичах — повтаряше. — О, Господи, толкова я обичах.
Египтянинът не каза нищо, само го прегърна, светлината на Менората ги обви като ярко наметало, приближи ги един до друг, свърза ги в едно. Старецът се усмихна, обърна се и излезе от избата.
Когато най-после се качиха в синагогата, мъжът не се виждаше никъде. Повикаха го по име, но не получиха отговор. Повъртяха се още малко и излязоха навън.
Бяха пристигнали по обяд. Но сега, съвсем необяснимо, отново денят беше на зазоряване, сякаш конвейерът на времето се беше приплъзнал, беше избързал и беше нарушил нормалния ритъм на денонощния цикъл. Загледаха се на изток в розовите и зелени вихри на небето над рошавите глави на Мукатамските възвишения, повървяха малко и седнаха на някаква пейка под короната на огромен индийски лавър. В този момент към тях се приближи момченце в бяла джелаба с поднос с две чаши чай в ръцете. Очите му бяха сини и ярки като сапфири.
— Дядо каза да ви дам това, като излезете — каза и протегна подноса. — Каза, че ви чака в синагогата, когато сте готови.
Поеха чашите и момчето си отиде. Халифа запали цигара и впери поглед в последните звезди на небето отгоре. Мълчаха дълго.
— И какво ще правим? — попита накрая.
До него Бен Рои се беше навел напред и духаше чая си да изстине.
— Ще правим добри неща — измърмори. — Ще се опитаме да е различно.
— Хмм?
— Това беше последното, което Галия ми каза. Преди да умре. Да правя добри неща. Да бъде различно. Имахме си такава фраза. — Той вдигна поглед към Халифа и отново го сведе. — Не съм го казвал на никого.
Египтянинът се усмихна и отпи от чая си. Беше много сладък и много силен, прозрачен, червеникавокафяв, почти рубинен на цвят — точно както го обичаше.
— Ще има неприятности — продължи след малко Бен Рои и отпи от чашата си. — Ако хората разберат, че е намерена.
При това състояние на нещата. Има и други като Хар Цион. И други като Ал Мулатам.
Халифа дръпна от цигарата си. Върхът на слънцето тъкмо се показваше над хълмовете като тънък яркочервен сърп.
— Прекалено е… могъща — продължи Бен Рои. — Прекалено… специална. Ако се върне… Просто не мисля, че сме готови за нея. Нещата и без това са достатъчно усложнени.
Остави чашата и скръсти ръце. Двойка пчелояди изхвърчаха от клоните, кацнаха на земята и зачукаха с големите си клюнове. Двамата мъже се спогледаха, кимнаха и разбраха, че си мислят едно и също.
— Съгласен? — попита Бен Рои.
— Съгласен. — Халифа допуши цигарата си и стъпка фаса.
— Аз ще се обадя на Милан. Ще му кажа, че е на безопасно място. Той няма да разпитва повече.