— Книжки за оцветяване? — учуди се.
— Какво? А, да. Помотах се малко из града и ги видях на намалена цена. За онази учителка, дето се запознах с нея, преподава в училище, в което палестинчета и израелчета учат заедно, а нямат пари… — Израелецът изведнъж млъкна сконфузено. — Както и да е, реших, че ще са й от полза — измърмори.
Халифа кимна.
— Сигурно е красива, тази учителка.
— Красива е. Има ей толкова дълга коса… — Бен Рои отново млъкна и се намръщи, сякаш го бяха подвели да каже нещо, което не искаше. — Да ти го начукам, Халифа.
В тона му нямаше злоба, а мръщенето беше подправено с искрица веселост. Високоговорителите гръмнаха отново.
— Последно повикване за полет 431 на Египетските авиолинии. Моля всички нерегистрирали се пътници да се явят незабавно на изхода.
— Това е за мен.
Замълчаха, и двамата все още търсещи правилните думи, пристъпващи нервно от крак на крак. Тогава Бен Рои протегна ръка.
— Ма-салаам, сахиб. Довиждане приятелю.
Халифа се разсмя.
— Май ми беше споменал, че не знаеш и дума арабски.
— Попитах един човек в посолството. — Бен Рои сви рамене. — Реших, нали разбираш, че ще е любезно и така нататък.
Халифа кимна, също протегна ръка и хвана тази на израелеца.
— Шалом, хавер. Довиждане приятелю.
Беше ред на Бен Рои да се разсмее.
— Май и ти беше казал, че не знаеш и дума на иврит.
— Погледнах в речника. Реших, че ще е… любезно и така нататък.
Двамата задържаха ръцете си, без да свалят поглед един от друг, след което се пуснаха, повториха думите за сбогуване, обърнаха се и тръгнаха в противоположни посоки. Халифа тъкмо минаваше през бариерата, когато чу виковете зад себе си.
— Чакай! Чакай!
Върна се няколко крачки.
— Някой ден ще си забравя някъде и тиквата — измърмори Бен Рои, ровейки в една от чантите. Извади малък пакет и го подаде на Халифа. — За жена ти и децата. Халва. Националният ни сладкиш. Взех го от посолството.
Египтянинът понечи да откаже, но Бен Рои махна с ръка, бръкна в джоба си и извади друго пакетче, много по-малко, с размерите на кибритена кутия, увито в кафява хартия.
— А това е за теб. Една дреболия.
Халифа отново отказа и отново израелецът не му обърна внимание. Просто го пъхна в джоба на сакото на египтянина. Погледнаха се, напрегнати, сякаш и двамата искаха да направят нещо, но изобщо не бяха сигурни дали е уместно. След това едновременно махнаха с ръце, пристъпиха и се прегърнаха. Бен Рои обхвана по-дребния мъж като мечка.
— Пак ще се видим, нахален мюсюлмански путьо такъв.
Халифа се усмихна, притиснал лице до масивния гръден кош на израелеца.
— Точно така, арогантно еврейско копеле такова.
Останаха така още секунда, след което се разделиха и поеха по пътя си. И двамата не се обърнаха повече.
По-късно, когато самолетът излетя и го понесе на юг обратно към дома и семейството му, единственото място, където искаше да бъде, Халифа бръкна в джоба си и извади пакетчето, което му беше дал Бен Рои. Огледа го, зачуди се какво ли има в него и внимателно разви хартията. Беше малка пластмасова кутийка. Вътре в легло от плюш лежеше сребърната менора, която Бен Рои носеше на врата си. Халифа я взе в дланта си, усмихна се, стисна я в шепа, подпря глава на илюминатора и се загледа в тънката панделка на Нил отдолу, миниатюрна синя вена, която в добри и лоши времена носеше живот и надежда на иначе мъртвата пустиня.
Йерусалим
Тълпата беше огромна, поне седем ХИЛЯДИ души, набутани един до друг по петте метра тротоари от двете страни на улица „Султан Сюлейман“, сгъчкани рамо до рамо по полукръга от каменни стъпала към Дамаската порта — мъже и жени, стари и млади, израелци и палестинци, някои понесли запалени свещи, други лозунги и плакати, трети снимки в черни рамки на любими хора, загинали в насилието между двата народа. Всички гледаха надолу към импровизираната сцена пред портата, където двама души — единия с бяла ярмулка на главата, а другият с карирана куфия — стояха един до друг пред един-единствен микрофон. От време на време избухваха аплодисменти, но като цяло тълпата мълчеше и слушаше какво говорят.
Именно в центъра на това множество Юнис Абу Джиш бавно си пробиваше път, облякъл под дрехите си жилетка с експлозиви, с посивяло и плувнало в пот лице. Както го бяха инструктирали, беше отишъл на обществения телефон на ъгъла на „Абу Талеб“ и „Ибн Халдун“, където хората на Ал Мулатам му бяха дали последните заповеди: да прибере жилетката от изоставената строителна площадка, да отиде при Дамаската порта, да се приближи възможно най-много до сцената и да дръпне шнура на детонатора.