— Ето ги! Готови! Готови!
Над крепостния вал прокънтя вик и към стените на храма се плисна нов талаз легионери, понесли над главите си стълби. В отблясъците на огньовете изглеждаше сякаш десетки гигантски стоножки пълзят по земята. Отгоре им се посипа отчаяна градушка от камъни, под която настъплението се олюля за миг, но отново плъзна напред, стигна до стените и издигна стълбите, всяка една крепена от по двамина мъже на земята, докато десетима други я придържаха изправена над вала с тояги. Мравуняци от войници започнаха да се катерят по тях, обливайки стените на храма като надигащи се вълни от черно мастило.
Момчето изплю камъчето, грабна едно паве от купчината до краката си, намести го в прашката си и се наведе през стената, търсейки подходяща мишена, забравило за вихрушката от стрели, долитащи със свистене отдолу. До него някаква жена, една от многото, които помагаха при отбраната на стените, залитна прободена в гърлото от острието на пилум, кръвта бликна между пръстите й. Без да й обръща внимание, момчето продължи да оглежда редиците на врага отдолу и накрая забеляза един знаменосец с отличителните знаци на Аполинарис, Петнайсетия легион. Стисна зъби и завъртя прашката над главата си, приковало очи в мишената. Едно завъртане, две, три.
Някой сграбчи ръката му изотзад. Момчето се обърна, размаха свободния си юмрук и зарита нападателя.
— Давид! Аз съм! Елиезер. Елиезер златарят!
Зад него стоеше огромен брадат мъж, препасал тежък чук в пояса си, с кървава превръзка на главата. Момчето отпусна юмрука си.
— Елиезер! Помислих те за…
— За римлянин ли? — мъжът мрачно се разсмя и пусна момчето. — Толкова отвратително ли смърдя?
— Тъкмо щях да цапна знаменосеца им — разсърди се Давид. — Беше ми на прицел. Щях да строша черепа на негодника!
Мъжът пак се разсмя, този път малко по-топло.
— Убеден съм, че щеше да му строшиш черепа. Всички знаят, че Давид Бар Юда е най-добрият стрелец с прашка по нашите земи. Но в момента има по-важни неща. — Той се огледа и снижи глас. — Матей те вика.
— Матей! — Очите на момчето се разшириха. — Първосвеще…
Мъжът затисна с длан устата му и пак се огледа.
— По-тихо! — изсъска. — Тук има разни неща, тайни неща. Симон и Йоан няма да се зарадват, ако разберат, че се върши нещо без тяхно знание.
В погледа на момчето блесна объркване, не разбираше за какво говори мъжът. Златарят не си даде труд да обясни, само погледна надолу, за да е сигурен, че Давид го е разбрал, след което отдръпна дланта си, хвана момчето за ръка и го поведе по билото на крепостния вал и надолу по тясното стълбище към Женския двор, калдъръмът под краката им трепереше, докато римските тарани с нова сила подновяваха ударите си по портите на Храма.
— По-бързо — подкани го той. — Стените няма да издържат дълго.
Затичаха се през двора, като заобикаляха разпръснатите по калдъръма отсечени глави, а стрелите се сипеха около тях. В дъното изкачиха петнайсетте стъпала до портата Никанор и преминаха второто открито пространство, където тълпи кохеним в оцапани със сажди и мръсотия роби трескаво принасяха жертви на големия олтар за огнени приношения. Траурният им вой изобщо не заглушаваше бесния рев на битката.
Прекосиха и този двор, и изкачиха дванайсетте стъпала към портата на Мишкан, чиято масивна фасада се извисяваше над главите им като скала, сто лакти висока и украсена с великолепна асма, изкована от чисто злато. Тук Елиезер спря, обърна се към момчето и клекна, за да го погледне в очите.
— Аз съм дотук. В светилището могат да влизат само кохеним и Първосвещеникът.
— Ами аз? — неуверено попита момчето.
— На теб ти е позволено. Този път, по изключение. Така каза Матей. Господ ще разбере. — Той сложи ръце на раменете на момчето и ги стисна. — Не бой се, Давид. Твоето сърце е чисто. Няма да ти се случи нищо лошо.