Ашли затвори очи. Не можеше да се примири с мисълта, че трябваше да изоставят Холоуей.
— Ела да видиш какво открих! — обади се отново Бен. Подаде и ръката си, която току-що бе измъкнал от тесния отвор. Дланта му бе покрита с кръв. Прясна кръв.
— Минал е оттук, и то съвсем неотдавна — промърмори Ашли. После се обърна към Вилянуева. — Все още ли смяташ, че трябва да се връщаме?
— Ти си командирът, ти решаваш — отвърна той и стисна устни.
— Б, кой ще влезе пръв? — попита Бен. — Трябва да побързаме.
Ашли въздъхна. Бен очевидно не бе чул разговора им.
— Нещата са малко по-сложни — каза тя.
— В какъв смисъл? Та ние сме съвсем близо до него!
— Вилянуева допуска, че Холоуей се опитва да отклони нещо опасно от нас.
— Ами ако е само ранен? — запита възмутено Бен. — Ако просто се е опитал да се укрие някъде? Аш, кълна ти се, че е някъде съвсем близо до нас! Не можем да го изоставим!
— Добре, да вървим — отвърна тя и разтри уморените си очи.
Линда, останала по бельо, трепереше до стената. Не само бе свалила раницата си, но и съблякла гащеризона си. За да няма какво да се закача по стените, бе пояснил Бен. Цепнатината бе тясна. Тя потрепера. Как можеше да се пъхне там? Та нямаше да може въобще да си поеме дъх!
Изчакваха завръщането на Бен, който бе решил да огледа тунела. Бе се вмъкнал в черната скала преди три минути. Ашли и Майкълсън стояха като часовои от двете страни на цепнатината и се вслушваха в съобщенията му.
— Приключих — обади им се, като гласът му закънтя в пещерата. — Тесни са само първите два метра. След това цепнатината внезапно се разширява и се превръща в съвсем приличен тунел. Нищо му няма. Както казах, тясно е само в началото.
— Ще изпратя Вилянуева — реши Ашли. — Той е най-едър от всички ни. Ако той може да мине, ще успеем и ние.
Никой не възрази.
Линда затаи дъх. Надяваше се, че тюленът ще се провали и нямаше да и се наложи да се пъха между тези страшни стени. Сърцето и застина, когато чу радостния възглас на Бен.
— Мина! Малко си поодраска гърдите, но нищо му няма!
— Чудесно! — възкликна Ашли и радостно потри ръце.
— Да тръгваме.
Следващият бе Халид. Преди да влезе в отвора, стисна ръката на Линда. Тя обаче не усети ръкостискането му. Проследи с поглед как той изчезна в отвора с въже, вързано на кръста. С това въже предстоеше да изтеглят раниците си през процепа.
— Отпред е чисто! — провикна се Бен. — Изпратете раниците!
В продължение на десетина дълги минути раниците и оръжията бяха изтеглени на другата страна.
— Готово. — провикна се Ашли. Сетне се обърна към Линда. — Сега е твой ред!
Линда, без да откъсва поглед от черната цепнатина, не помръдна от мястото си. Опита се да направи крачка напред, но краката и не се подчиниха, Сърцето и така затуптя, че и стана трудно да разбира какво и казват.
— Линда?
— Няма да… мога.
— Как няма да можеш? Вилянуева е два пъти по-едър от теб.
Линда поклати глава. Преглъщаше трудно и още по трудно произнасяше думите:
— Не. Няма да успея. Прекалено тясно е.
Ашли се доближи до нея и я прегърна. Линда трепереше неудържимо.
— Не можем да те оставим тук — каза Ашли и притисна Линда още по-силно. — Виж какво, ще тръгнем заедно. Ще бъда непосредствено зад теб. Бъди сигурна, че ще се справиш, Линда.
Ашли направи крачка напред и накара Линда да я последва.
— Добре… Ще се опитам… — смотолеви Линда, като повлече натежалите си като олово крака. Дръж ме обаче за ръката. Не ме пускай.
— Няма. Ще се справим заедно.
Линда се опита да се усмихне, но не се получи нищо. Водена за ръката, тръгна към отвора. Струваше и се, че някой е налял кофа с нагорещен пясък в устата и.
— Дръж така шлема си, че светлината му да сочи напред — посъветва я Ашли. — Притисни се с гръб към лявата стена. Според Бен тя е по-гладката. После просто се плъзгай напред.
Линда успя да пъхне лявото си рамо в процепа. После започна бавно да се вмъква в пукнатината, като се опита да укроти уплашеното туптене на сърцето си и да мисли само как да върви напред. Някъде пред нея се виждаха отблясъци на светлина. Очевидно само на няколко крачки от тясната цепнатина другите я изчакваха.
Цепнатината я погълна. Стените я притиснаха и тя не можа дори да извърне глава, за да види движещата се зад нея Ашли. Успя само да приплъзне единия си крак напред и да повлече тялото си след него. Започна да брои движенията си, опитвайки се да се разсее.
— Чудесно се справяш — разнесе се зад нея гласът на Ашли. — Още съвсем малко остана.
— Пет… шест… седем… — Дишането на Линда се бе стабилизирало, като си поемаше дъх при всяка стъпка. Вече виждаше началото на тунела и нечие лице.