Италианката се засмя.
— Що за въпрос? — учуди се тя. — На бог, разбира се. Всеки го знае.
Историкът не се присъедини към смеха. Вместо това скептично повдигна вежда.
— Твърдите, че сам бог с написал Библията?
— Е… всъщност не — смути се Валентина. — Летописите са били боговдъхновени… тоест апостолите, които са създали писанията… са били вдъхновени от бог.
— Какво означава боговдъхновени? Че Библията е непогрешима?
Инспекторката се поколеба. За пръв път я заставяха да мисли за това по този начин.
— Предполагам. Нима Библията не ни предава божиите послания? В този смисъл може да се твърди, че съдържанието й е безгрешно.
Томаш надникна в страниците на кодекса и присви устни.
— А ако ви кажа, че Патрисия е търсила грешки в Новия завет?
Инспекторката придоби заинтригуван израз.
— Грешки ли? Какви грешки?
Историкът я погледна в очите.
— Не знаехте ли? В Библията има много грешки.
— Моля?
Томаш се огледа наоколо, за да се увери, че никой не ги чува. Все пак се намираше във Ватикана и не желаеше да предизвика инцидент. Видя двама свещеници до вратата на „Салон Леонина“, единият от които вероятно беше префектът на библиотеката, но прецени, че са достатъчно далеч и няма опасност да го чуят.
Въпреки това се наведе заговорнически към събеседницата си и се подготви да й съобщи една почти две хилядолетна тайна.
— В Библията има много грешки — прошепна той. — Включително лъжи.
V
Нощната тишина в Дъблин бе нарушена от нетърпеливия звън на мобилен телефон. Сикариус чакаше това обаждане цели двадесет минути в затънтено кътче близо до сградата на летището, далеч от лампите и други източници на светлина. Той извади телефона от джоба си и погледна кой го търси, преди да отговори.
— Вече имам информацията, която ти трябва — съобщи гласът от другата страна на линията. — Изглежда, нашият приятел е влязъл в Chester Beatty Library25.
Сикариус извади от джоба си химикалка и бележник и надраска информацията.
— Ches… ter Be… — той се поколеба — как се пише втората дума?
— B-E-A-T-T-Y — произнесе Учителят от другата страна на линията. — Beatty.
— Library — допълни Сикариус, прибра бележника си и погледна часовника, сверен по местно време още в самолета; час и половина по-назад от Рим. — Тук е два и половина сутринта. Този тип седи в някаква библиотека по това време?
— Имаме си работа с историци.
Сикариус сухо се изсмя и пое към колоната от таксита на двеста метра от него, напускайки тъмния ъгъл.
— Виж ти. Падат ми се само книжни плъхове. Дайте ми някакъв ориентир наблизо.
— Друг ориентир? Защо?
— Не бива да казвам на шофьора, че отивам в Chester Beatty Library. Защото утре, когато новината се разчуе, той ще си спомни, че е возил клиент до библиотеката по това време…
— Хм, момент. — Той замълча и се чу шумолене на хартия. — Гледам картата… ето, Дъблинския замък. Библиотеката е до замъка.
Сикариус си записа.
— Нещо друго? — попита той.
Събеседникът му прочисти гърлото си:
— Виж, не знаех, че смяташ да действаш веднага, затова не съм ти осигурил достъп до сградата. Ще трябва да импровизираш. Но не рискувай, ясно?
— Не се тревожете, Учителю.
— Не позволявай да те хванат. А ако това се случи, знаеш какво да правиш.
— Не се тревожете.
— Успех!
Сикариус прибра телефона си и застана пред колоната с таксита. В действителност не беше колона, имаше само два автомобила. Шофьорите спяха, с глави, отпуснати върху волана; бяха затворили прозорците, за да не им е студено.
Той почука на стъклото пред себе си и шофьорът стреснато вдигна глава. Погледна сънено клиента, бяха му нужни няколко секунди, за да фокусира погледа си, да се съвземе и да му даде знак да се качва.
— Влезте!
Пътникът се настани на задната седалка до прозореца и постави черния кожен куфар на коленете си.
— Към Дъблинския замък.
Таксито потегли с леко ръмжене през изхода на летището към града. Улиците бяха пусти и около лампите се образувате призрачен ореол в мъглата.
25
Библиотеката на института „Честър Бийти“ в Дъблин, в която се съхраняват прочутите колекции от старопечатни книги, средновековни ръкописи и картини на американския магнат Честър Бийти. — Б.пр.