— Кой проект може да е по-важен от този?
Аркан се усмихна и тръгна към вратата на залата, приканвайки с жест групата да го последва.
— Елате! — подкани ги той. — Ще ви заведа в сърцето на Центъра за авангардни молекулярни проучвания.
Тримата посетители се спогледаха, но Аркан им махна и те последваха домакина. Професор Хаманс се сбогува с тях с извинението, че има работа в една от лабораториите, и групата се върна в сградата.
Минаха през дълги коридори покрай още лаборатории. В две от тях видяха хора с маски и бели скафандри, сякаш се намираха в Космоса или на Луната.
— За да избегнат зарази — обясни Аркан пред любопитните погледи на гостите си. — Тези лаборатории се занимават с древни видове в напълно стерилна среда.
Гостите видяха дневна светлина само докато минаваха през вътрешен двор с масички на открито. Там имаше служители в бели престилки, които пиеха кафе и безалкохолни напитки или ядяха сандвичи, разговаряйки тихо. Но маршрутът бързо ги върна към изкуствената светлина и лабиринтите от коридори, типични за вътрешността на сградата.
Стигнаха до малко фоайе, което гледаше към цилиндрична бетонна стена. В центъра й имаше блиндирана врата с голям кръгъл прозорец в средата, напомняща вход на космически кораб, и един въоръжен с „Узи“ охранител пред нея.
— Стигнахме до сърцето на Ковчега — обяви Аркан с гордост. — Всъщност това е нещо повече от сърцето на сградата. — Сложи ръка на блиндираната врата. — Отвъд тази врата се намира сърцето на целия комплекс. Можем да го наречем raison d’etre106, ако щете, на проекта, който поддържа Центъра за авангардни молекулярни проучвания.
— За какво говорите?
Домакинът повдигна гъстите си вежди и присви очи със загадъчно изражение.
— За нашата най-строго съхранявана тайна.
LIX
Сикариус бавно се завъртя и погледна назад със съзнанието, че са го забелязали. Видя мъж в бяла престилка до служебния вход, който гледаше към него. Явно това беше човекът, който го бе заговорил.
— Повикахте ли ме?
— Да. Нуждая се от помощта ти да занеса една торба тор до Едем.
За момент се поколеба как да постъпи. Трябваше да следи местоположението на учителя на екрана, за да не изгуби следата, но не можеше да се набива на очи. Как ли би реагирал човекът, който го беше заговорил, ако откажеше да помогне? От друга страна, ако се отзове на молбата, нещата можеха да се развият зле. Каква беше гаранцията, че непознатият няма да започне да задава неудобни въпроси, които да го издадат? Почувства се раздвоен за няколко секунди, но тренингът, получен в ситуации с непредвидени обстоятелства, му помота да реши.
— Къде е торбата?
— В склада на градинарите.
— Дай ми петнайсет минути и ще бъда там, става ли? Търся един плъх, който съсипва лехите!
Мъжът остана неподвижен за момент, сякаш преценяваше отговора. Сикариус усети как сърцето му бие лудо и сдържа дъха си. Дали щеше да приеме извинението? Накрая непознатият се съгласи и се отдалечи, отваряйки служебната врата.
— Добре — каза той. — Но не се бави много. Ехуд е бесен, защото някой е забравил да му занесе тора!
Мъжът изчезна в сградата и Сикариус си пое дълбоко дъх. Погледна пейджъра и видя, че мигащият сигнал на екрана се движи.
— По дяволите…
Поколеба се накъде да поеме. Наляво? Надясно? Сикариус се насили да мисли по-ясно, впери очи в екрана и зачака новото местоположение. Индикаторът показа, че сигналът отслабва — сигурен знак, че тайният обект се движи и е започнал да се отдалечава.
— Къде отиваш, Учителю? — прошепна Сикариус неспокойно, приковал поглед в пейджъра. — Къде?
Направи няколко крачки вляво и забеляза, че сигналът стана още по-слаб. Смени посоката и се върна надясно с бърза крачка. Сигналът веднага се усили и той се успокои. Обектът се движеше надясно. Пришълецът проследи маршрута в тази посока, като вървеше успоредно на външната стена на сградата, втренчен в мигащия сигнал на пейджъра.
Сигналът ставаше все по-силен, достигна максимума и след това започна да отслабва. Натрапникът се обърна и потърси мястото, където сигналът бе най-силен. Когато го откри, пресметна отново. Обектът се намираше във вътрешността на сградата, на петнайсет метра по права линия.
Сикариус се огледа наоколо в търсене на най-близкото място, през което да проникне, когато получи заповед. В тревата видя шахта — на десетина метра от мястото, където се намираше — и отиде да я провери. Имаше стъпала, които водеха към мазето на сградата и стигаха до авариен изход.