Замълча за миг, сякаш обмисляше най-подходящия начин да постави въпроса.
— Какво има?
Този път усмивката му беше тъжна.
— Просто не знам дали ще изляза жив от операционната.
— Не говорете глупости — възрази историкът. — Разбира се, че ще излезете жив. Който оцелява след два куршума, ще се справи и с една рутинна операция. Знаете ли какво? След седмица ще отидем да пийнем по нещо в Стария град. Майка ми иска да запаля свещички в храма „Възкресение Христово“. Ще ми правите компания.
Аркан вдигна дясната си ръка, правейки знак на Томаш да не го прекъсва.
— И аз мисля, че всичко ще е наред — изтъкна той. — Казвам го само в случай че… е… ако бог реши друго. Много мислих и разговарях с няколко учени от фондацията, които дойдоха да ме посетят вчера заедно с професор Хаманс. Ако нещо се случи с мен, бих искал вие да оглавите проекта „Йешуа“. Смятам, че сте най-подходящият човек, който би могъл да доведе докрай тази изключително важна мисия. Световният мир може би зависи от вашия успех!
Томаш положи усилие лицето му да остане невъзмутимо. Обърна се към вратата и хвърли въпросителен поглед на лекарката, опитвайки се да разбере каква част от истината бяха съобщили на Аркан. Той все още бе под въздействието на шока от стрелбата и навярно бяха решили да не му разказват всичко, което се бе случило в Кодеш ха Кодешим.
— Но аз… — произнесе несигурно Томаш. — За мен е голяма чест и… разбира се, че бих приел. Проблемът е, че не знам дали… дали работата по този проект може… как да кажа… да се възобнови.
Лицето на Аркан придоби въпросително изражение и гъстите му вежди потрепнаха.
— Как така? — учуди се той. — Не знаете дали може да се възобнови? Какво означава това?
Историкът не знаеше къде да се дене. Отново хвърли поглед към доктор Кошет, сякаш я молеше за помощ, но накрая реши сам да се изправи срещу проблема. Може би не беше най-подходящият момент за разкрития, но щом никой не бе имал куража да разкаже всичко на Аркан, той щеше да го направи.
Стисна още по-силно ръката на пациента, сякаш да му вдъхне кураж, и го погледна в очите.
— Трябва да ви кажа нещо — предупреди го той. — Нещо… неприятно. Не знам дали ме разбирате.
Гласът му беше толкова загрижен, че президентът на фондацията изтръпна от притеснение, усещайки по тона му, че е нещо много сериозно.
— Какво се е случило? — разтревожи се той.
Томаш се прокашля несигурно. Но знаеше, че трябва да стигне до края. Каквото и да му струваше, това бе негов дълг.
— Проектът „Йешуа“ вече е неосъществим. — Сведе поглед смутен, че именно той трябваше да съобщи новината. — Съжалявам.
— Защо? Какво се случи?
Историкът си пое дълбоко дъх и се опита да събере целия си кураж. Не беше лесно с няколко думи да разрушиш мечтата на един живот.
— Спомняте ли си, че ни показахте епруветката с генетичен материал от Исус?
— Разбира се — отвърна Аркан. — В нея се крие тайната на проекта „Йешуа“! Тя ще ни позволи да клонираме Исус и да го върнем на земята! — Присви очи. — Проблем ли има?
Томаш се опита да погледне пациента в очите, но не можа. Онова, което имаше да му казва, беше прекалено болезнено, дори жестоко. Отново си помисли да се откаже, да проведе разговора след операцията, но сметна това за малодушие. Колкото и да беше трудно, трябваше да довърши започнатото.
— Епруветката беше унищожена.
В залата се възцари тишина. Дори санитарите, които разговаряха в другия край на залата, замълчаха и затаиха дъх.
— Унищожена? — попита Аркан, без да разбира истинския смисъл на това твърдение. — Как така унищожена?
Историкът сви рамене в жест на пълно безсилие и отчаяние.
— Унищожена. — Той духна в дланта си, сякаш издухваше прах. — Kaputt117. Свърши се. Вече няма епруветка. — Направи жест с ръка. — Беше унищожена!
Президентът на фондацията го гледаше слисано, отваряше и затваряше устата си като риба в опит да осмисли онова, което току-що бе чул.
— Генетичният материал от Исус е бил унищожен? Наистина? Но как? Как?
— Италианката — каза Томаш. — В последните минути, когато пожарът бушуваше на метри от нас и аз се опитвах да отворя вратата, за да излезем, тя хвърли епруветката в пламъците.
— Какво?