Някой докосна екскурзовода по рамото. Беше господин Накамура, наследник на някакъв техен велик физик.
— あの、すみません！この男は何をしているんですか？ — попита дребничкият мъж, сочейки оживено на запад.
Екскурзоводът се загледа към мястото, което японецът му беше посочил, и ахна от изумление, което бързо се превърна в раздразнение. На десетина метра от тях възрастен мъж, с дълга сплъстена коса и подобна брада, подскачаше в заограден с камъни кръг, в който се виждаха следи от жарава. Изпод окъсаните му парцали, служещи за дрехи, се виждаше захабената му, сбръчкана и потъмняла от слънцето кожа. Японците, ентусиазирани от „находката“ забързаха натам и се скупчиха около кръга. Последваха няколко минути, в които мъжете и жените щракаха с фотоапаратите и снимаха старика, който изглежда не ги забелязваше, съсредоточен в танца си.
Екскурзоводът стисна устни.
Това за него бе пълна излагация. Представяше си как веднага снимките и клипчетата ще се появят в интернет, ще последват споделяния и подигравки към българите.
Господин Накамура отново се обърна към гида и повтори въпроса си:
— あの、すみません！この男は何をしているんですか？
Екскурзоводът се намръщи, но отговори с любезен тон:
— 彼は裸足踊っています.
— どうしてですか？ — продължи да любопитства японецът.
— 狂しいですから！ — беше финалният отговор на гида, който побърза да обърне гръб на гледката.
С гневни крачки тръгна към буса. Трябваше да продължат към Царево час по-скоро. Там поне знаеше къде да заведе чужденците, така че да не им показва горчивата страна на България.
Някой го хвана отново за ръката.
Този път беше малкият му син, когото бе взел на обиколката.
— Тате, тате! Какво си говорихте с японеца?
— Нищо, синко. Остави.
— Хайде де, кажи ми! — детето буквално увисна на ръката му. Знаеше, че няма да се отърве, докато не му каже.
— Попита ме защо онзи старец танцува в жаравата.
— А той защо наистина подскача там, сам-самичък?
— Ами… просто защото е луд.
Бележки от автора
От изключителна важност за сборника е да споделя, че макар историите в него да не са конкретно отнасящи се до дадени случки, събития и човешки преживявания, те са реални и истински.
Това са текстове, които побират в себе си минало, настояще и (пиша го с натежало сърце) бъдеще. Защото в тези фрагменти от съществуването са заложени първопричините, детерминиращи рухването на традициите и западането на българското село.
Как се роди идеята за „Последните българи“? За всичко е виновен нескончаемият ми копнеж по новото и експериментите. След като издадох „Пътуване през спомени“, имах запитвания от доста читатели и приятели защо не пробвам да напиша и нещо извън фентъзито. Имах няколко такива опита за различни конкурси, но ми липсваше вдъхновение и силна, стискаща гърлото идея, така че в крайна сметка текстовете си бяха пълна трагедия.
Осъзнах, че всяка една история, без значение от жанра, има нужда от емоционално уплътняване, което да докосва читателите и да оставя белег в тях. А подобни чувства се зараждат от съпреживяване…
Пътешественик съм по душа и обичам да посещавам различни места. Избирам дестинациите спрямо вътрешната си нагласа. Когато се чувствам ведро и търся забавления, се отправям до различни градове при приятели. Когато обаче имам нужда от спокойствие, се затварям в себе си и търся усамотение в природата.
Срещнах първите от „Последните българи“ в сърцевината на великолепната, но тъжна Родопа планина. Те бяха оставили своите отпечатъци и следи навсякъде. Реката на времето в родопските села течеше бавно, а на места беше дори спряла. Изоставени махали с призрачни къщи, порутени сгради и обрасли градини… Пред мен стоеше един съборен и олющен паметник на една умираща епоха, таяща в себе си традиции, култура, дух, философия и още много други ценности.
По време на това пътуване — от затънтено в по-затънтено място — аз не успях да открия желания мир в себе си. Обратното — огънят на емоциите ми се разпали и породи онзи заряд, стимулиращ ме да творя.
Когато се прибрах, написах три разказа. Месец по-късно един от тях — „Самотата на вятъра“ — спечели трето място в националния конкурс „Яна Язова“. Казах си: това е моята ниша сега.
И започнах да полагам основите на книгата. Есента тъкмо започваше. Прибирах се след работа, слушах традиционни български фолклорни песни, както и енигматичната музика на групи като Исихия и Smallman. Често, пишейки, се ровех назад — към дните от детството ми и Етрополския Балкан, в който израснах. Изпадах в транс. Думите сами се материализираха на листа, а аз бях само проводник на емоциите, които се пораждаха у мен при мисълта за онези пустеещи краища на страната, онези едва оцеляващи стари хорица там и онова минало, което беше на път да замре, незапомнено.