Емилио Салгари
Последните дни на Картаген
ПРЕДГОВОР
Уважаеми читатели,
В многотомното белетристично творчество на Емилио Салгари, един от най-четените световни писатели, историческите сюжети са слабо застъпени — само с два-три романа. Но затова пък те са измежду най-доброто, сътворено от големия италиански писател. Сред тях особено привлича вниманието романът, който ви предлагаме — „Последните дни на Картаген“.
Първото, авторското заглавие на романа е „Картаген в пламъци“, публикуван за пръв път през 1908 г. Познат е и със заглавието „Падането на Картаген“. На български език той излиза като подлистник в периодично издание преди 70 години, а като отделна книга в превод от немски е издаден през 1946 г.
Кое най-много привлича в романа „Последните дни на Картаген“?
Според нас това е основната, пресъздадена с художествени средства, тема: борбата на Рим срещу Картаген, борба между двете най-могъщи сили в Средиземноморието през периода III–II век преди новата ера.
Разбира се, историческите теми са и могат да бъдат различно трактувани. Но никой не ще оспори всепризнатата истина, че сблъсъкът на двете средиземноморски държави, изразил се в трите пунически войни /264-241, 218–201, 149–146 г. преди новата ера/ и завършил с окончателната победа на Рим, преобръща из основи античния свят. Това е било борба между равностойни съперници за пазари и територий, за контрол над морските пътища и ръководенето на страните в Средиземноморието, от Суец и Босфора до Гибралтар, пък и навътре в трите континента: Европа, Азия, Африка.
В онази епоха Картаген наистина е бил силна, могъща държава. Той не само се е стремял, но в значителна степен наистина е диктувал търговията, политиката, международния ред и пр. в средиземноморските и в другите страни. Тази роля на Картаген, твърде опасна за съществуването и бъдещето на Рим, била разбрана още тогава от видния римски държавник, законодател и историк Катон /Марк Порции Катон Старши, 234–149 г. преди новата ера/. Същият не се побоял да влезе в конфликт дори с Римския сенат с постоянството и убедеността си, че Рим без отлагане трябва да премахне Картаген. Думите му „Картаген трябва да бъде разрушен“ /Karthago delenda est/, „Картаген трябва да падне“, с които ежедневно, в продължение на години започвал знаменитите си речи в Сената, не са измислица, а са записани в аналите на Римската история. Те са останали като синоним на упорството, на убедеността в правотата на едно дело и на стремежа то да бъде реализирано докрай.
Самият Картаген /на финикийски Quarthagast — Нов град, на латински Karthago/ в продължение на повече от седем века /от IX до II век преди новата ера/ е бил робовладелски град-държава в Северна Африка, един от най-големите в онези времена. Бил разположен на самия бряг на Средиземно море като голямо пристанище и търговско средище. Останки от него и сега могат да се видят в района на днешния град Тунис, столицата на държавата Тунис. Удобното географско положение, предприемчивостта на неговите създатели — финикийците, и на техните потомци допринесли много за издигането и могъществото му в античността. И действително, Картаген владеел цялото средиземноморско крайбрежие на Северна Африка, както и островите Сицилия, Сардиния, Корейка, по-голямата част от Испания и др. Отначало той бил царство, после република, управлявана от различни съвети: на 10-те, на 30-те, на старейшините /от 100 до 300 човека/ и накрая — от Съвета на сто и четиримата. Тези съвети, своеобразни народни събрания, държали в ръцете си законодателната и изпълнителната власт на републиката. Картаген създал огромна флота — търговска и военна; развил бележита култура, наука и архитектура. Тук са се родили такива прославени дейци и пълководци от древността като Хамилкар Барка, Хасдру-бал, Анибал и други, от чиито имена е треперел дори самият Рим.
Романът на Емилио Салгари „Последните дни на Картаген“ пренася въображението на читателите към периода на третата римско-картагенска пуническа война /149–146 г. преди новата ера/, в резултат на която градът и републиката, държавата Картаген, били напълно унищожени, а създадената от нея цивилизация — безследно, завинаги изчезнала. Такава била и задачата на римляните спрямо Картаген. Надъхвани с омраза, особено по времето на Катон и пуническите войни, за тях разрушаването на столицата на враговете и избиването на жителите и — може би половин милион души — било като изпълнение на хилядолетен завет.
Като романист Емилио Салгари се е опитал и, трябва да кажем, в значителна степен е успял да стори това — да пресъздаде атмосферата на живота, борбата, напрежението, величието и същевременно неизбежното загиване на Картаген през третата, последна, пуническа война. Войните се наричали пунически по латинското название на финикийците, известни тогава като пуни, поени, пунийци.