Героите на романа, разбира се, са измислени лица, но исторически правдоподобни, още повече че представят действителното тогавашно общество на Картаген и неговите съсловия преди загиването му: моряци, търговци, жреци, наемни войници, роби, ръководители на града, млади жени и мъже. Сблъскват се люде с различни съдби, от разни народности и възрасти. Страниците на романа са изпълнени с много драматизъм, с любов и омраза, с кръв, с жажда за пари и власт. Но и с преданост към отечеството Картаген и с мъка от гибелта му.
Книгата е низ от приключения, свързани в общо главно действие и герои, обединени в едно „голямо приключение“, както между впрочем е наричал романите си самият Емилио Салгари.
Нужно е да отбележим, че макар романът да е с исторически сюжет, историята в него е само фон за увлекателния разказ на автора. Това личи и от художествената измислица. Главният герой например — Хирам, военачалник и моряк, представен като мъж в разцвета на възрастта и любовта, 30–40-годишен мъж, не може да е бил сподвижник на картагенския пълководец Анибал, както го представя Салгари, нито да е участвувал в битката на Анибал при Трезименското езеро, защото Анибал е живял от 246 до 183 г. преди новата ера, битката при езерото е била в 217 г., по времето на втората пуническа война. А Картаген пада през третата пуническа война, когато, по думите на Салгари, е действувал и героят му Хирам.
Но това не може да отмени, засенчи или омаловажи наистина правдиво пресъздадената атмосфера на борбите и падението на Картаген. По-важно е друго: както и в останалите си романи, верен на своя темперамент и стил, така и в „Последните дни на Картаген“ Емилио Салгари показва своето майсторство и умение на първокласен романист. Той завладява читателя още с първите страници на книгата и го държи в очакване и напрежение до последната точка.
Увлекателен, динамичен, рядко интересен, романът „Последните дни на Картаген“ ще бъде една от книгите гордост за всяка библиотека.
Издателя
ПРОЛОГ
Беше приказна южна нощ. Целият Картаген бе облян от светлина. Странно — в този град, наследник на древна финикийска култура, който тъй дълго и упорито оспорваше римското господство над античния свят, бушуваше див пожар: навсякъде гасяха огньове, тълпяха се хора, чуваха се протяжни викове и сякаш земята потреперваше.
Най-оживена бе улица Хамон, която делеше града на две почти равни части. Под могъщите вековни палми, по каменните плочи на моста, се лееше буен поток от хиляди и хиляди човешки тела. Този поток се стичаше към храма, издигнат в чест на сегашния лют и кръвожаден бог на Изтока — Ваал-Молох.
Боготворението на Ваал се бе родило в стари-прастари времена в страната, в която слънцето не сгряваше, а изгаряше; в която лъчите му не съживяваха, а убиваха; в която човек се учеше не да обича живота, а да се страхува от него. И Ваал-Молох бе станал бог на всепалещия огън, олицетворение на враждебните към човека огнени стихии. Тогава, тъй отдавна, в обичаите на Вааловите поклонници се бе появил и този — да омилостивят страшния бог с човешки жертви. Изобразявали Ваал като безобразно същество с човешка фигура. Статуята се изработвала от желязо или бронз, а вътре в тялото зеела огромна пещ. Като напълнели последната с разжарени въглища, поклонниците нажежавали страшната фигура и убивали върху кривите уродливи ръце на лютото божество понякога и собствените си деца. Често нещастните жертви бивали хвърляни живи в разкалената паст на чудовището. И ето днес, в тази дивна и приказна нощ, хиляди картагенци препускаха по улица Хамон към грамадния храм на Ваал-Молох, защото божеството искаше жертви и те трябваше да му ги принесат.
Виждаха се всякакви хора: търговци мореплаватели, наемни войници, занаятчии, рибари и лодкари от пристанището; имаше роби и господари, пришълци от великата пустиня, арабибедуини и негри от далечните тайнствени области на Централна Африка. Всички те на тълпи, на тълпи идеха откъм некропола. Повечето носеха със себе си оригинална факла: желязна пръчка, в чийто горен край бе намотано вълнено парче, потопено в смола, или проста борова цепеница. С пукот и съсък тези смолисти кълба излъчваха ослепителен блясък — от тях идеше странната и зловеща светлина, покрила Картаген.
Между хората се мяркаха и слонове с кулички по гърбовете; камилибегачи, проточили дълги шии. И най-последни, стъпвайки леко, сякаш тъпчеха на едно място, вървяха твърдорогите степни биволи. От време на време с диви викове профучаваха отряди от картагенската конница, въоръжени с копия и къси мечове. Малко встрани вървяха жреците на Ваал-Самина, господаря на небесното пространство. След тях се редяха жреците на Ваал-Геора, божеството на свещените висини, на Ваал-Зебулба, бога на насилието; жриците на Астарте, богинята на любовта; на Мелкарт, покровителя на мореплаването, занаятите, изкуствата и великия творец на писмото.