— Никога! — извикаха всички в един глас.
— Никак не ми се иска да намеря гроба си в корема на Ваал-Молох — добави навъсено Сидон.
След малко Хирам бе на неприятелската палуба всред тълпа от напълно въоръжени войници.
— Път! — извика той със звънък глас.
Всички се отдръпнаха и Хирам се намери пред висок, облечен в черно старец.
— Хирам — произнесе той удивен, — това наистина си ти. И си се осмелил да стъпиш на моя кораб, като знаеш, че на него има само мои войници.
— Но и аз не съм сам. С мен е моят меч! — с горда усмивка рече Хирам.
— Но те ще те обезоръжат!
— Не ви съветвам да правите това. Картаген и ти сега имате голяма нужда от хора, а ти знаеш, че при подобен опит много от най-добрите ти бойци ще паднат.
— Богове! Но за какво най-сетне си дошъл?
— Ти забравяш, че Картаген е и мое отечество. А сега него го грози страшна опасност. Дойдох да те помоля да предложиш моя меч за обща защита.
— Но ти си осъден на вечно изгнание?!
— Само че се върнах.
— Законът гласи: за изгонен от Картаген и върнал се неопростен — смърт!
— Глупав закон, измислен от вас. Или Картаген има достатъчно защитници, та мечът ми е излишен? Или римляните вече са победени? Или е сключен мир?
Като удари падаха думите на гордия воин върху побелялата глава на патриция и наобиколилите го войници. Всички стояха като приковани: защото всичко казано бе истина. Републиката бе пред лицето на разрушенията, пожарищата и убийствата. Следователно всяка ръка бе скъпа. А Хирам неведнъж бе доказвал, че е велик вожд и само мечът му струва колкото цяла тълпа наемници.
— Кой ме осъди? — продължи с все по-усилващ се гняв Хирам. — Родината ли? Не. Ти, старче, с твоята безумна гордост ме прати на заточение. Защото ти казах горчивата истина право в очите — че Картаген отива към гибел, защото исках да продължим борбата с Рим, предричайки, че той ще ни погуби, ако не го премахнем от лицето на земята, И кой излезе прав? Вие се съгласихте и станахте роби на „железния“ Рим, но Рим не търпи роби, които живеят на свобода в родината си. Какви още мои вини знаеш ти? Че бях другар на непобедимия Анибал, погубен пак от вас? Или че аз, беден войник, имах смелостта да залюбя дъщеря ти — Офит? Отговаряй!
— Значи идеш да ми предложиш меча си? — каза най-после с видимо усилие Герман.
— Да, но не на теб, а на Картаген! — гордо отвърна Хирам.
— При какви условия? Колко таланта ще искаш за помощта?
Хирам презрително се усмихна, повдигайки рамене.
— За защита на роден край злато не се взема — каза той. — И защо ми е вашето злато? Аз съм богат: освен това не продавам кръвта си. Не. Не тъй ще ми заплатиш ти, Германе.
— Да, знам — прекъсна го старецът, — ти искаш ръката на моята дъщеря. Но тя си има вече мъж, който ще трябва да отстъпи. Ако не … — Но и той владее меча не по-зле от теб.
— Толкова по-добре. Може би той се намира тук, при теб? Ако не се е скрил, когато е чул името ми, разбира се.
Герман рязко се обърна.
— Теоур! — силно извика той. — Чу ли? Този човек те оскърбява.
Тълпата войници се раздвижи и пред Хирам застана строен красив момък в блестяща ризница. Той стискаше в десницата си дръжката на красив тежък иберийски меч. Лицето му беше бледо, но по него се четяха воля и смелост.
— Никога и от никого не съм се крил! — каза той с гърлен глас. — А ти си пират и ще получиш наказанието си.
— Ще видим! — спокойно отвърна Хирам.
Всички се отдръпнаха и около двамата съперници се образува празно място. Войниците наредиха копията си околовръст, за да не пречат на биещите се. Някой от околните подаде на Хирам своя щит. След това двамата застанаха един срещу друг и Герман даде знак да започват.
Пръв се нахвърли Теоур. Заслепен от ярост, той сипеше удар след удар и всеки миг бе на различна страна. Хирам, напротив, бе напълно спокоен и с леки движения на щита си отбиваше свирепите удари на противника си. Това продължи доста дълго. Най-после Теоур започна да отпада: ударите му не бяха вече така силни, а движенията — така бързи. Щом забеляза това, Хирам нападна: мечът му със свистене тежко рухна върху щита на противника, после още веднъж. Силен вик се изтръгна от гърдите на околните: Теоур се олюля, изпусна меча си и падна върху палубата, облян в кръв.
Всички заобиколиха потреперващото още тяло. Герман се наведе, не повярвал, че смъртта е настъпила мигновено. Но Хирамовият меч бе точен. Той никога не грешеше.
— Ти пак победи — каза с въздишка Герман, като ставаше. — Какво ще кажем сега на неговия баща, моя най-добър приятел?