— Помисли, Фулвия, какво правиш — завика той отчаяно, хващайки я за ръцете. — Да бягаме, в името на всички богове, да бягаме. Погледни, последните роби си отиват. Вземете и моите сандъци. Да тръгваме, Фулвия!
Но Фулвия презрително се усмихваше.
— Аз оставам тук, мой любими! — със слаб глас отвърна тя. — Ще отпразнуваме нашата сватба тук, в Картаген, където боговете ми пратиха щастието да те срещна за пръв път. Ти ще ме защитаваш от всички опасности, а аз ще ти се отплащам с нежна и страстна любов.
Фегор, пребледнял като платно, махна с ръка. След това се обърна към нея и каза с променен глас:
— Добре! Оставам. Но проклинам часа, в който те срещнах и се влюбих в теб. Защото ми беше за пръв път и аз ти отдадох душата си, мислите си — вече не бях същият Фегор, който се присмиваше на всичко и над всеки. Ти ме прероди — и сега аз ще загина. Ако с мен беше онзи Фегор, който не те познава, в този момент щях да съм на кораба, при другите. Но ти…
— Прощавай, Офит! Бъди щастлива! — извика Фулвия, без да обръща внимание на думите на Фегор, гледайки как Офит се отдалечава от двореца към пристанището. След това уморено въздъхна и се отпусна върху една скамейка на високата тераса. До нея седна и Фегор.
Планът на Хирам излезе отчасти сполучлив. Корабът, на който се качиха той, Офит, баща й, Сидон, Тала и всички нумидийци, се промъкна през неприятелската флота, унищожавайки с бронирания си нос всичко пред себе си. Един или два изпречили се на пътя му кораба бяха почти пречупени и веднага потънаха. След него се промъкнаха още няколко картагенски съда, но римляните скоро се съвзеха и преградиха изхода. Завърза се бой и картагенските моряци бяха принудени да се върнат обратно в пристанището. След тях напираха и римляните.
В тясно за толкова много кораби място започна безпощадно унищожаване на последните морски сили на Картаген. На сутринта от тях нямаше нито един.
Виждайки неуспеха на останалите кораби, Хирам бе поискал да се върне, за да им помогне, но никой не се съгласи.
— С Картаген е свършено и никаква помощ не може да го спаси — казваше Герман. — Ние изобщо не можем да се върнем там. Ще отидем на родния бряг на древна Финикия, отдето сме дошли тук, ще я възродим и ще й оставим завет да отмъсти на жестокия железен Рим.
И корабът на бегълците от доскоро могъщия Картаген се понесе с дива скорост, напущайки завинаги брега, където се разигра безподобна историческа трагедия — загиването на цял един народ. Този народ можеше да спаси живота си и да избегне робството — но за това той трябваше да напусне морето и да се откаже от него завинаги. И народът предпочете да умре!
До кормилото на бягащия кораб бяха застанали Хирам и Офит. Очите на младата жена бяха пълни със сълзи, а взорът на воина бе мрачен и страшен.
— Бъди проклет, ти, горд и безпощаден Рим! — извика той. — Сега тържествуваш! Изтребвай враговете си, завладявай нови земи. Светът е голям, ще ти стигне. Но ще дойде ден и твоят край ще настъпи. Толкова поробени народи не могат да се държат под един крак. И тогава ще разбереш какво значи при постоянни победи да си победен. Ще се сетиш и за Картаген. Стените ти ще бъдат разрушени, в свещените води на твоя Тибър ще се къпят конете на враговете ти, а твоите храмове ще бъдат осквернени. И това време ще дойде. О, то няма да бъде далеч. Бъди проклет, Рим, трижди проклет!
ЕПИЛОГ
В същото време войските на Сципион по негова заповед пристигаха на помощ. А той имаше такива по всички краища на света. Въпреки огромното си надмощие Сципион все пак изпрати в полуразрушения град парламентьори, обещавайки живот на всеки, който напусне града или се предаде.
Повече от петдесет хиляди души — почти само деца и жени отидоха в неприятелския лагер. Между тях беше и този, който казваше, че е пръв между картагенците и който също пръв искаше да умре за отечеството. Но той бе сам. С него не бяха нито жена му, нито децата му. Благородната патрицианка, виждайки, че Гоздрубал си отива, се изкачи на върха на храма Ескулап и заедно с двете си деца се хвърли върху камъните на площада.
Към пладне римляните започнаха да влизат в града.
Към залез слънце той вече целият гореше. Капитолий бе обграден и там стана най-кръвопролитната схватка, понеже вътре бяха събрани последните защитници на Картаген. Всеки квартал и всяка къща бяха превземани с борба. Никой не даваше пощада и никой не я искаше.
Двама души наблюдаваха ужасната и в същото време великолепна картина на смъртта на една Република. Те стояха на горната тераса на глухия Германов дворец. Това бяха Фулвия и Фегор. Наоколо бушуваше море от пламъци. Дишането с всеки миг ставаше все по-трудно. Фулвия с блестящи трескави очи гледаше огнения океан.