Нямата, изплашена и слисана тълпа затаи дъх. Никога досега не бе и се случвало да чува подобни думи. Те всяваха ужас и внушаваха страх. А воинът с блестящи одежди и грозно святкащ меч спокойно стоеше пред страшния, но сякаш безсилен сега бронзов Молох. Самата му поза излъчваше дързост и предизвикателство към Молох — отмъстителното, кръвожадно и безпощадно божество на древните финикийци и картагенци.
Пред Ваал и неговото могъщество трепереха всички в Картаген, дори членовете на Върховния съвет. А воинът стоеше и се надсмиваше над Ваал. И Ваал мълчеше, сякаш изплашен от дръзкия вик, който за пръв път през хилядолетното му съществуване се осмеляваше да му отправи човек.
Миг и с бърз удар воинът повали на земята вкопчилия се в ръката на девойката жрец, после извика със силен глас: „Другари, спомнете си как римляните при Канна разпъдиха нашите бойни слонове. Направете го за една невинна.“ Придружаващите го войници се хвърлиха напред и изсипаха върху главите на събраните слонове дъжд от факли.
Дебелокожите животни се дръпнаха назад, втурнаха се през гъстата тълпа от човешки тела и се разпръснаха във всички посоки. Хората, тъпкани, мачкани и блъскани, също побягнаха и скоро площадът опустя.
Заграден от другарите си, воинът поддържаше тялото на девойката.
— Това си ти, Хирам? — попита плахо тя.
— Шт! Мълчи! Не произнасяй това име. Аз съм умрял за всички … дори за родината си — и в гласа му прозвучаха тъга и горест. После, като забеляза плачещите около него деца, определени за жертви, ласкаво им каза: — Спасявайте се, малките ми. Вървете си по домовете. За днес Молох е сит.
Децата бързо се разбягаха.
II. ХВЪРКАТИЯТ ПРАТЕНИК
Току-що описаната сцена се разигра за миг. Огромната тълпа сякаш бе пометена от ураган. Заедно с нея изчезнаха и пазителите на реда, и храмовите прислужници, и войниците.
Нищо не пречеше вече на отстъплението на Хирам. Заедно с другарите си и спасената девойка той излезе на една пуста улица: вълната от хора се беше оттекла на обратната страна.
— О! Благодаря ти! Ти ме спаси! — прошепна Фулвия.
— Аз само изпълних дълга си към теб — отговори Хирам. — Някога и ти направи същото, макар че ти бях враг.
— Ти си враг на римляните, а аз не съм римлянка, аз съм етруска.
— То е почти същото. А сега да бързаме, защото хванат ли ни, няма да има пощада… Знаеш как постъпиха с Атилия Регула и другарите му, които съдбата даде в наши ръце; още живи им одраха кожата. Тези ужасни трофеи сега висят в нашия храм.
Тялото на девойката нервно потрепера.
— Хайде, по-скоро! Не трябва да губим нито минута. Добре че никой не ме позна и ще можем да разчитаме на убежище.
Но Фулвия се безпокоеше за нещо.
— Успокой се. Още никой не ни гони — обърна се към нея Хирам.
— Страхувам се от Фегор — прошепна Фулвия с треперещ глас.
— Защо се боиш от него? Ако ни се изпречи на пътя, ще направи една студена баня в морето.
— Ти не можеш да го хванеш! — изплашено забеляза девойката. — Хитър е като змия и лош като грък. Но може би нищо не е узнал.
— Да вървим.
През тъмните и безлюдни улици бегълците скоро стигнаха до градската стена и морския бряг. От двете страни на масивната врата пазеха стражи. Хирам пусна в ръката на един от тях няколко златни монети и разрешението за минаване беше дадено.
Пет минути по-късно те вече стояха на палубата, на малкото, но здраво и бързо Хирамово корабче. Това беше така наречената „имиола“, с гребци и платна, високо кормило и обкована с бронз носова част.
Веднага поставиха няколко стражи. Хирам попита дошлия при него висок и мускулест момък, който беше едновременно и кормчия, и надзирател на гребците, има ли нещо ново.
— Не, господарю, няма нищо — отвърна кормчията. На бледата и неясна светлина на лампата Фулвия забеляза как лицето на спасителя й се промени.
— Нищо! Нищо! — прошепна той тихо. — Може ли да бъде? Какво се е случило? Защо не пристигат вести? Акка! — довърши високо той.
На повикването бързо се отзова един млад войник.
— Дали не си направил някаква грешка при изпълнението на поръката, Акка?
— О, не, господарю. Предадох със собствените си ръце нашия пратеник на робинята и тя ми даде нейния.
Хирам се замисли. Фулвия, която не можа да разбере нищо от този разговор, нито кой е пратеникът, който се предава от ръка на ръка, неспокойно следеше всяко негово движение. Той се приближи до парапета на борда и внимателно се загледа през нощната мъгла към града. Оттам неясно се дочуваха барабанни удари, рев на слонове и отчаян кучешки лай.