Но Хирам се взираше не в земята, а нагоре, към небето — сякаш оттам чакаше желания вестител.
След кратко мълчание той се обърна към екипажа:
— Идете да починете. Аз ще остана тук да пазя. Палубата опустя. Останаха само Хирам и Фулвия, и мълчаливият съгледвач.
— Забрави да ми кажеш какво да правя аз, Хирам — плахо проговори етруската, като сложи нежно ръка върху рамото му, — или си забравил вече тази, която някога, далеч в Италия, в обширните полета на нещастната Етрусия, си наричал сестра. И защо ме изтръгна от обятията на смъртта? Защо се изложи така на страшна опасност заради мен, дъщерята на чужда за теб страна?
Воинът трепна.
— Прости, дете! — ласкаво каза той. — Ти си права, бях те забравил за миг.
— Не се извинявай. Ти не ми дължиш нищо. Ако те нямаше, сега щях да бъда в царството на сенките. Какво щеше да стане тогава с моята нещастна майка?
— Какво? — извика Хирам. — И твоята майка е тук? В Картаген? Как сте попаднали и двете тук? Аз ви оставих свободни и щастливи… Ако знаех по-рано всичко това… Имам верни другари и можех да те освободя и по-рано.
— Значи… значи ти не заради мен си тук? — скръбно попита девойката.
— О, малко дете! Можех ли да знам, че ти си тук? Две години прекарах в изгнание и едвам вчера пристигнах в града. Видях те на площада и узнах, че си обречена да станеш жертва.
— Но… защо беше на площада заедно с другите войници?
Няколко минути Хирам мълча — гледаше разсеяно към смътните очертания на градската стена.
— Голяма опасност грози Картаген. Твоето отечество се готви за нова, по-страшна война. Затова избягах от затвора и дойдох тук. От дете се сражавам под знамената на отечеството. Не можех да бездействувам, когато то, може би, воюва на живот и смърт. Сред тези стени за пръв път съм видял белия свят и сред тях ще ме прати при прадедите ми вечният сън.
— Ти не си ли един от онези славни вождове на Картаген, които бяха заточени?
— Ненавиждаше ме най-влиятелният член на Съвета на сто и четиримата. Той накара и другите да споделят ненавистта му. Но ти, ти как си попаднала тук? Когато бях при теб, ти беше още дете и беше свободна. А сега?
— А сега съм робиня! — беззвучно отвърна девойката. — Война разори нашия край и отечеството ми. Баща ми ме изпрати с майка ми в Ками. Един ден с няколко приятелки бях предателски откарана на някакъв картагенски кораб и продадена тук. Беше преди две години.
— Бедно дете. Спомняше ли си понякога за мен?
— Аз? — страстно извика девойката. — О, аз си мечтаех, че ще ме освободиш и измъкнеш от робството. Спомнях си думите ти и винаги мислех, че ще те срещна някъде.
— А аз съм бил тогава толкова далеч от теб. И сега още виждам къщичката ти, Фулвия, в която ме спаси от плен и смърт, твоите песнички, полудетското ти бъбрене … — Изведнъж Хирам се сепна, забрави за жадно слушащото го момиче, вдигна глава и се взря в нощната мъгла.
— Гълъб! — радостно извика той, като скочи. — Най-после! — И бързо се затича към носа на корабчето, над което летеше, готов да кацне, белоснежен гълъб. След минута птицата кацна на ръката на Хирам. Беше прекрасен пощенски гълъб.
— Сидон! Светлина! — извика той към кормчията, като галеше нежно главата и шията на птицата. — Има писмо! По-скоро!
Кормчията веднага донесе една лампа и на нейната светлина Хирам свали писмото от гълъба. То беше написано върху пергамент с игла. Като прочете йероглифите, Хирам пребледня.
— О, богове! — прошепна той с треперещи устни. — Тя е загубена. След три дни ще трябва да стане жена на другиго. Сидон! Мога ли да се доверя на вашите нумидийци?
— На живот и смърт, господарю. Аз съм ги избирал — спокойно и самоуверено отвърна Сидон.
— Дори ако тръгна с тях против Картаген? По устните на Сидон пропълзя усмивка.
— Против търговците, които плащат със злато кръвта на убитите заради тях войници? Опитай, господарю, и ще видиш как се бият хора, но не за злато, а от обич. Но какво мислиш да правиш? Посвети ме в твоя план и ние може би ще успеем да похитим гордата патрицианка, на която си посветил сърцето си.
— Значи утре ще ме чака — прошепна Хирам, без да чува това, което му казваше Сидон. — Ще бъда последният подлец, ако не отида да я видя, да и кажа две думи … а после ако ще смърт …
— За кого говориш? — чу се тихо гласът на Фулвия. — За една картагенка, която ти обичаш? — болезнено попита пленницата.
Но преди Хирам да отговори, наблизо от брега насмешливо прозвучаха думите на някаква песен: — „Който вярва, той ще бъде жестоко излъган, който се смее, той ще плаче.“
— Фегор! — извика трепереща Фулвия. — Той е шпионин на Съвета на сто и четиримата! Загубени сме!