— Не още! — отвърна спокойно Хирам. — Тази змия трябва да бъде наказана, Сидон. Дай ми лъка и стрелите!
След минута във въздуха се чу характерното свистене на стрела, а след него вик на болка и яд.
— Улучих! — каза Хирам. — Сидон, иди и го довърши. Но Сидон скоро се върна и каза, че Фегор е изчезнал вдън земя.
— Кой е този Фегор? — обърна се Хирам към Фулвия. — Изглежда го познаваш добре.
— По-опасен човек от него няма в цял Картаген. Често идваше в дома на началника на войските, Рамби, при чиято жена бях робиня. Там ме видя и ми предложи да му стана жена. Но тогава аз си мислех за моята родина, за това как някога те спасих и … и че пак ще те видя.
— Стига, стига — ласкаво я прекъсна Хирам, — ти си уморена, иди си почини.
Фулвия се подчини и с тъжна въздишка напусна палубата.
— Утре вечер отиваме при Офит, Сидон — каза Хирам, когато остана сам.
III. СЪПЕРНИЦАТА
Настана ден. Пристанището на Картаген почна да се оживява. Хиляди моряци, слезли от корабите си се срещаха, поздравяваха се и отминаваха. Бойните галери, които нощем навлизаха в морето, за да пазят пристанището от внезапно нападение, се завръщаха на обичайните си места. На самото пристанище кипеше работа. Роби, повечето военни пленници, разтоварваха от корабите най-различни стоки: медни съдове от Испания, олово от мъгливата Британия и драгоценни копринени материи от Мала Азия.
Други товареха кораби със стоки, които от векове славеха Картаген: пурпурни платове, чудно красиви съдове с метални украшения и други.
Гемията на Хирам сега изглеждаше съвсем различна. За краткото време след среднощното завръщане тя като с вълшебна пръчица съвсем бе загубила военния си вид. Този вид бяха загубили и хората. Цялата палуба бе покрита с топове разкошни платове, цветни вази, изработени от чудно дърво, слонова кост и множество прекрасни малки предмети. Благодарение на тях гемията по нищо не се отличаваше от стотиците други кораби, които пълнеха картагенското пристанище.
Излязла в това време на палубата, Фулвия внимателно започна да разглежда промяната.
— Значи и ти си станал търговец, Хирам? — попита тя с иронична усмивка.
Вместо отговор Хирам със силен удар счупи една разкошна ваза и я хвърли във водата.
— Аз съм воин и ще остана винаги такъв — каза той. — Това, което съм направил, е за да не ме познаят. Вие, децата на Изтока, презирате картагенците за тяхната изнеженост и разточителство. Но това презрение не се отнася за мен. Аз мога да понеса и най-грубия живот. И на такива хора ще принадлежи някога целият свят.
— Дори и родината ти? — попита Фулвия.
Челото на Хирам се смръщи и в очите му блесна иронично пламъче.
— Тежко на онзи, който не може да се защитава със собствените си ръце — отвърна тъжно той. — Тежко на онзи, който забрави меча заради вечни блаженства и губи силите си заради постоянни оргии, а в своя защита събира наемни войски. Тежко, тежко на Картаген!
В това време към гемията се приближи една лодка. Управляваха я трима мускулести гребци, а на специална пейка седяха няколко богато облечени люде.
— Има ли тук нещо за купуване? — извика един от гребците към Хирам. Последният веднага се наведе през борда и отговори:
— Тук има всичко, което дава Тир и което ражда Кипър.
Трима от пристигналите с лодката се качиха на корабчето по въжена стълба. Застанала встрани, Фулвия внимателно наблюдаваше всеки от тях. Особено привличаше погледа й единият: беше най-младият и така старателно криеше лицето си, че не се виждаше нищо друго освен очите му.
— Това е той — промълви Фулвия, изтръпна и го посочи с поглед на Хирам.
— Сега вече трябва да се премахне — отвърна той.
— За да погинем всички ли? — уплашено попита Фулвия.
— Но той те видя.
— Само че не знае нищо за теб.
— Добре. Да видим какво иска. Но ако ти наистина го обичаш?
Фулвия сви презрително устни, а очите й гневно заблестяха.
Двама от дошлите търговци внимателно разглеждаха изложените предмети, а Фегор, използувайки момента, когато Хирам обясняваше нещо, се приближи до девойката.
— И така, ти си се спасила и си дошла тук — каза той. — Това искрено ме радва, въпреки че открито изразяваш омразата си към мен. Но кои са тези хора и защо те спасиха? Отдавна ли ги познаваш?
— Кои са тези хора? Търговци от Тир. Защо ме спасиха ли? Защото имат добри сърца. Ти, който толкова често повтаряш, че ме обичаш, не направи това.
— Да, така е, въпреки желанието ми аз не можах да направя нищо — тихо промърмори шпионинът, — но повярвай, че те обичам.
— Остави това! — прекъсна го Фулвия. — Питаше дали ги познавам. Да, от вчера. Как се казват? Моите спасители. Ето, имената им.