Хирам обгърна с поглед кораба.
— Е, и какво? — попита Фегор. — Дали не мислят да те задържат при себе си? Финикийците имат този обичай. Или вече си станала тяхна робиня?
Фулвия презрително вдигна рамене.
— Но защо тогава не се прибереш? Майка ти умира от безпокойство. Тя знае, че си избягнала участта да станеш жертва на Молох, и чака с нетърпение да те види. Аз сам й разказах всичко. Ти си длъжна да бъдеш довечера при нея. А тия хора съвсем не ми харесват.
— Те са мои спасители.
— Толкоз по-лошо за тях. Една моя дума и са загубени. И аз ще се погрижа да я кажа. Но ако ти днес си идеш оттук, ще мълча.
— О, презрени! — извика Фулвия.
— Аз те обичам и ти трябва да бъдеш моя.
— А ако тези хора не ме пуснат?
— Ще ги заставя. Довиждане — и Фегор последва спускащите се в лодката свои другари.
Фулвия веднага предаде на Хирам разговора си с шпионина. Воинът дълбоко се замисли.
— Нас наистина ни грози опасност — каза след малко той, — трябва да решим какво да правим.
— Всичко това е заради мен — тъжно каза Фулвия. — Страх ме е, че ще почнеш да се разкайваш, задето си ме спасил.
— Никога! — живо извика Хирам. — Дори смърт да ме заплашва, пак не бих се разкаял. Някога ти ме спаси и аз бях длъжен да направя същото за теб.
— А сега какво ще правим? И какво ще стане с моята майка?
— Надявам се, че утре ще бъде при теб. След това моят кораб завинаги ще напусне тези брегове. Само да дойде с нас и… Офит.
— Кой? — с любопитство попита Фулвия.
— Ще видиш, но по-късно. Пак идат търговци. Ще трябва да се занимавам и с тях.
Още много лодки дохождаха при гемията. Търговците по цели часове седяха, приказваха и всякога купуваха по нещо. Всички сделки вършеше Сидон, който на младини бе търгувал активно с Левант и знаеше всички търговски хитрости. Палубата бързо се опразваше, а джобът на Сидон натежаваше. Едва надвечер купувачите секнаха. И то благодарение на самума. Над брега ясно се виждаха облаците от прах, донесени от невидимата и далечна пустиня в Северна Африка. Морето изведнъж стана бурно и тъмнината непроницаема. Това беше моментът, който Хирам чакаше с такова нетърпение. По негова заповед на брега го чакаха Сидон и четирима матроси. След пет минути малката кавалкада беше на път.
Преди да тръгнат, Фулвия, заинтригувана от тайнствената разходка, се беше опитала да узнае целта и.
— Къде отиваш? Защо? — питаше тя. — От кого беше изпратен онзи гълъб?
— После сама ще узнаеш всичко — кратко й бе отговорил Хирам.
— О! Аз знам. Ти отиваш при тази жена, въпреки че те грози опасност. Значи тя ти е по-скъпа от живота, нали? — Фулвия с трепет очакваше неговия отговор.
— По-скъпа от живота, Фулвия, прости ми! — И Хирам потъна в притихналия град.
— Прощавай, мили мой — едва се чу пълният й с тъга глас. — Познах, че я любиш. По-скъпа от живота му — продължаваше да шепне тя с насълзени очи.
В това време Хирам замислено яздеше по пустите улици на града. Къщата, където отиваше, принадлежеше на един от най-влиятелните граждани — стария Герман, — осиновител на Офит. Домът беше типичен наследник на финикийския архитектурен стил: имаше седем или осем етажа във формата на пирамида, като всеки етаж бе заобиколен с открита тераса; картагенците обичаха да гледат морето.
IV. СЪДБОНОСНАТА СРЕЩА
Свиждането на Хирам с Офит съвсем не беше лесно. Да влезе през централната врата на къщата беше немислимо, защото там имаше цяла рота войници и слуги. Но това не беше пречка за стария другар на Анибал и той почна да търси някой друг вход. Изведнъж една стълба, закачена за прозореца и провесена надолу, привлече вниманието му.
След няколко минути Хирам, последван от Сидон, се намери пред любимата робиня на Офит.
— Господарката ви чака! — каза кратко тя, като се обърна към Хирам. Той я последва в покоите на красивата картагенка.
В този миг в главата на Хирам се въртеше само мисълта за предстоящата среща. Беше изчезнал споменът за двегодишната разлъка, мъките и лишенията. Всичко се изпари за миг, когато видя любимото лице, чу нейния ласкав глас и се докосна до треперещата й ръка. Трябваше им безкрайно много време да бъдат заедно. Техните въпроси и отговори се срещаха, а очите им говореха един другиму: „Обичам те! Без теб животът ми е мъка.“
Срещата трая само няколко минути. Застаналата встрани робиня дойде и съобщи, че Герман иде при Офит.
— Ще го изхвърля през прозореца — ядосано каза Хирам.
— Какво? — извика Офит. — Недей забравя, че той ме прибра, когато останах безпомощно сираче, и че досега ми е бил като баща…