И все пак… Съжалявам.
Ревът на двигателя връхлетя откраднатата кола като стена, Фей видя замазано петно от кафяв метал, после то изчезна, а с него отлетя и грохотът на двигателя.
Отпусни се. Съвсем мъничко. Вдигни очи над таблото, наблюдавай задънената уличка.
Виждала си хиляди подобни микробуси за доставка по улиците на Америка, на Европа, на Китай и на Индия. Световна система за доставки извън държавните граници. Доставки през киберпространството. Искаш го, плащаш, кафявият микробус ти го доставя до вратата.
Възголемичкият микробус, познат на всички, спря шумно пред къща срещу ЦЗ на задънената уличка, една от къщите, край които нямаше паркирани автомобили.
Двигателят на кафявия микробус угасна.
Не! Ами ако не запали отново! Ако не може да помръдне?
„Не се тревожи — каза си Фей. — Шофьорът е професионалист.“
Шофьорът на кафявия микробус излезе на паважа на задънената уличка. Дори от половин пресечка разстояние тя разпозна очакваната кафява униформа на шофьора — панталони и риза. Видя плешивата му глава, лъскава и розова като билярдна топка, и точно това забелязва човек, както и факта, че мъжът носеше тъмни очила, които се вдигаха нагоре, захванати за хипстърските му очила с диоптър с черни рогови рамки. И дори от това разстояние, скрила очите си зад авиаторските слънчеви очила на Кондора, вниманието на Фей привлече някакво странно черно петно от лявата страна на шията на шофьора, което не успя да определи какво е — татуировка под формата на паяжина.
Облеченият в кафяво шофьор шумно отвори задната врата на буса. Фей не можеше да види какво има в задната част на микробуса, където можеше да се скрие цял спецотряд, обаче откъм къщите на задънената уличка се виждаше. Шофьорът извади подплатен плик с пратка от внушителна купчина други пратки, пакети и кашони. Закрачи енергично по тротоара към къщата, пред която беше паркирал, и натисна звънеца.
Почака не повече от пет секунди, след което почука на допълнителната алуминиева врата с вдигнато резе, остави дебелия плик в тясното местенце между двете предни врати и побърза да се върне до кафявия си микробус, защото нямаше време за губене.
Двигателят на кафявия микробус отново избуча. Скоростите изскърцаха.
Микробусът бавно се отдалечи от този адрес за доставка.
Зави в юрната част на задънената уличка.
Мина покрай зрителното поле на Фей към ЦЗ.
И спря, по дяволите.
Двигателят отново угасна.
Плешивият шофьор с паяжината изскочи отвътре.
Шумно отвори задната врата към товарното отделение. Извади увита с кафява хартия кутия с размерите на дипломатическо куфарче. Стисна ръба на кутията с лявата си ръка и пое забързано…
Нагоре по тротоара към ЦЗ. Нагоре по петте циментови стъпала. Нагоре към алуминиевата външна врата. Натисна звънеца. Отново минаха не повече от пет секунди и той потропа по алуминиевата допълнителна врата, отвори я с широк замах, наведе се да остави тежката кутия в тясната пролука, но когато се опита да затвори алуминиевата врата, не успя, тя зейна отворена колкото да привлече вниманието на минувач или на патрулираща полицейска кола. Гологлавият шофьор не се впечатли, побърза да се върне в микробуса си, запали двигателя, потегли от задънената уличка, зави наляво и мина покрай мястото, където Фей се беше смъкнала зад волана на откраднатата кола.
Двигателят на микробуса изрева обратно, откъдето се беше появил, и се изгуби от поглед.
Фей не откъсваше поглед от ЦЗ със зейната алуминиева допълнителна врата.
Събота сутрин в спокойно предградие
Припомни си срядата — боже, наистина ли беше в сряда, преди три дни? — в комплекс „Зед“, когато Сами я изпрати на мисия, когато я пусна по улиците и тя отиде в отдел „Отпускане на екипировка“, накара Дядо Коледа да й даде пари в брой и кредитни карти, да й даде амуниции за собственото й оръжие и бронебойната жилетка, която носеше сега, трийсет и осемкалибровия пистолет и четирийсет и петкалибровия, който използваше Кондора.
И когато Дядо Коледа попита:
— На война ли заминавате, агент?
А Фей излъга и му отговори:
— Знам какво правя.
Иска ми се да можех да се върна, да кажа нещо различно.
Да кажа на Дядо Коледа:
— Не отивам на война, отивам да сложа край на война.
Сега, в съботната сутрин в предградията раничката, която той й беше помогнал да напълни, лежеше измачкана и плоска на задната седалка на откраднатата кола. Една от двете компактни зашеметяващи гранати беше внимателно закрепена с тиксо за лявата страна на бронежилетката, която Фей носеше под розовата си блуза с качулка.