Кондора изчака пет минути. Излезе от тоалетната, прокрадна се по коридора…
Видя само сервитьорката.
Която му каза:
— Мислех, че сте си тръгнали.
— И аз. — Той погледна през предния прозорец.
От отсрещната страна на улицата пред спирката на метрото вече нямаше паркиран седан.
Нямаше и униформени полицаи, които да патрулират пред спирката.
Качи се на следващия влак.
Мароник се обръща от седалката пред теб. Усмихва се въпреки дупката от куршум на дясната си буза. „Знаем точно къде си.“
Пътува по релси и през тунели в града. Сини костюми на тънки райета, следователно е на Кей Стрийт. Туристически обувки в стегнати групи — спирките за „Смитсониън“, Капитолия и Белия дом, които извеждат американците от подземните проходи, за да видят „как се правят нещата всъщност“. От спирката на Дюпон Съркъл, където финансирани от ЦРУ вашингтонски ченгета опустошиха мозъчните тръстове на противниците на войната във Виетнам и пръскаха със сълзотворен газ протестиращите, сега във влака се качват млади жени с блеснали погледи, постелки за йога и татуировки с азиатска калиграфия. В един от влаковете Кондора седеше на двойна седалка с медицинска сестра със синя престилка, явно изкарала двойно дежурство.
В открит участък близо до Юниън Стейшън в аленеещия сумрак влакът се плъзна покрай дълга, подобна на тръба бетонна сграда, изоставена и нашарена с графити: Вашингтонския колизеум, където „Бийтълс“ бяха взривили Америка с първия си концерт в САЩ.
Облечени с черни костюми и бели ризи, тананикат си край средната врата на вагона:
Мароник пронизан от куршум. Плешивият Питър и Кевин Пауъл — с прерязани гърла над папийонките. Младият морски пехотинец, който спаси живота на Кондора.
И пеят:
Правил си го и преди.
Намери си мишена. Например жена. Слаб мъж. Сам човек. Без брачна халка. В притъмняващия здрач. Малцина пътници във влака и на перона. В края на линията, покрайнини с непознати, които не си врат носа в чуждата работа. Излез от станцията като сянка. При първа възможност удари основата на гръбнака на мишената — човекът полита напред и се задушава, не може да извика. Стисваш го и казваш: „Имам оръжие“. Трябваше да рискува и да се върне в онова магазинче. Принуждаваш отвлечения човечец да те скрие в дома си.
Убий глупака.
Не! Не е този…
Влакът, на който се возеше, шумно изскача от тъмния тунел на сивкавата светлина в някаква циментова кухина.
И през прозорците… Върху червените плочки на перона… Чакаха го…
Кондора видя как ще умре.
12
„Окаяно улично псе“
Кантонски сленг на подземния свят/сан дзя цюан
— Не беше нужно да ме дрогираш — каза Фей на Сами.
Седяха един срещу друг на масата на сиви сгъваеми метални столове в звукоизолирана стъклена кабина на огромния складов етаж в комплекс „Зед“.
Сами седеше там с къдравата си черна коса, навити ръкави на измачканата си бяла риза и обикновени панталони в цвят каки.
Сви рамене и Фей си го представи като бейрутски бизнесмен на средна възраст, в какъвто би могъл да се превърне, ако не бяха пикапите, пълни с милиция, които бяха нахлули в слънчевия му ливански квартал, когато е бил деветгодишен, и бяха раздали автомати „Калашников“ на нетърпеливо протегналите ръце момчета, скупчили се край тях.
— След като говорихме снощи — осведоми я той, — ти цели шест часа тича по улиците. Късно след полунощ обезумя, отказа да се довериш на екипите в апартамента му и в службата му. Тогава разбрах, че адреналинът ти бушува. Трябваше да те прочистя от собствения ти дим — и мисловно, и физически.
— Значи си застанал до леглото ми и си ме накарал да взема сънотворно.
— След това отидох на своето легло и също взех хапче.
— Само такова ли беше хапчето, Сами? — попита Фей. — Приспивателно?
— Не си падам по хапчета за изнасилване.
— Обаче си голям професионалист. Отклоняваш вниманието ми с този ужас, за да не задам очевидния въпрос.