— А може и да не е — отбеляза Фей. — Какво става?
— И аз това искам да разбера.
— Ти си шефът.
— Нима? — усмихна се Сами. — Ами шумотевицата? Ами историята, която постоянно пренаписваме със свои средства? Ами седмия етаж на Лангли или Западното крило на Белия дом? Ами мошениците, които търсят новина, достойна за телевизията? Ами нашите хора, преследващи беглец, когото мислят за толкова опитен убиец, колкото са самите те?
— Те ще стрелят първи.
— На тяхно място ти щеше да направиш същото — каза Сами и я погледна. — Ти си последният човек, бил в контакт с Кондора, на когото мога да имам доверие.
— Искаш да го намеря.
— О, той ще се намери. Забрави за глобално разпространените ТО, пуснали сме по следите му страхотни ловци на глави. Не е чак толкова добър, не може да издържи толкова дълго. Обаче преди да стане това, преди да го спипат или да го прострелят — и в двата случая извън моя контрол, — искам той да намери теб.
Фей примигна.
— Защо мислиш, че той ме търси?
— Колкото и предполагаемо луд да е, няма начин… да не го прави… имам предвид, да не те търси. Обаче ако те открие… Ти си и последният му официално известен контакт. Ако се опитва да избяга от канавката, за него ти си човекът, който може и да знае път за бягство. А пътят съм аз.
— Нямам представа какво да направя.
— Тръгвай да обикаляш улиците. Слушай инстинкта си, който ти подсказва да се наведеш, когато към теб лети куршум.
— Но там има хиляди празни улици.
— Да — съгласи се Сами, без да му мигне окото. — Не можем да ти дадем екип. Ако го забележи, ще се усети и ще изчезне: или пак ще има кървава баня, или ще се скрие. И после кофти шансове — и за мен, и за всички нас. — Той се облегна на стола си. — Имаш ми номера и аз имам твоя. Не искам да съм човекът, който ще се обади да съобщи, че Кондора е заловен.
— Бил ти е приятел. Харесваш го. Имал си му доверие. Искаш го жив, нали?
— Искам да разбера нещо, и искам всичко да мине както трябва.
Фей се изправи.
— Ами Питър? Сигурно ти се иска да обърнеш живота му с хастара навън.
— Най-печалното нещо около смъртта му е, че не е оставил след себе си нищо, което си струва да узнаем. Ако ме питаш, той просто е бил неподходящият човек на неподходящото място в нечий неподходящ момент.
— Ами Кондора?
— Дааа.
Тя сложи длан върху бравата на стъклената врата. Погледна към него:
— Е, няма ли азбучни правила за сбогуване?
— Опичай си ума. — Сами сви рамене и додаде: — Ако не: Опасност да умреш.
Тя прекоси склада на комплекс „Зед“, пълен с портативни работни места, станции за преглед на данни и сгъваеми маси пред огромни стоманени кутии, пълни с хардуер, и онази светеща звукоизолирана стъклена кабина.
Помисли си: „Отвъд Умопомрачението.“
Беше с дрехите, които беше облякла след душа от сака за спешни случаи, който държеше в бюрото си. Тъмен панталон, сива блуза, приемливо делово сако, което да скрива глока 40-ти калибър на колана и в което да носи официалните си документи и значката, Фей се запъти към съблекалнята и шкафчето си, преровено от „катериците“, които бяха проявили професионалното уважение да го оставят разхвърляно, за да не я оскърбят с преструвката, че не са били там. Тя знаеше какво са намерили. Освен ако някой не беше подхвърлил вътре нещо, а в такъв случай, ако не знаеше, щеше да има по-голям шанс да издържи тест с полиграф или разпит с медикаменти за изтръгване на признания, каквито използваха жреците на разпитите.
Като например онова, което са ми дали снощи.
Не беше проблем, знаеше го. Не криеше нищо важно за мисията.
Засега.
Обаче ако ме принудят да им дам Крис…
Има неща, за които не обичаме да мислим.
Закачи торбичката с два пълнителя отляво на колана си под сакото. Матовият й автоматичен нож имаше скоба за колан от едната страна на дръжката и се озова на гърба й — щеше да й бъде удобно, ако седне на стол.