В едно от сепаретата една срещу друга се бяха настанили две петдесетинагодишни жени, чиито изрусени коси, бели мохерни пуловери и перлени нанизи изискваха сериозна съпружеска издръжка, а синовете им на колежанска възраст се стараеха да не изглеждат отегчени или смутени, но явно бяха доведени, за да видят къде са се случвали нещата навремето. Колкото и да се стараеха да се сдържат, Фей знаеше, че колежанчетата следят младите служители в Конгреса, които бяха само с няколко години по-големи от тях, „мъже“ и „жени“, успели да постигнат целта си, хора с работа, вероятно учили в Харвард благодарение на репутацията и парите на татко или пък проправили си път от някой университет във вътрешността на страната с помощта на студентски заеми, които щяха да плащат десетилетия, но какво от това, нали се бяха добрали дотук, „на Хълма“.
И бяха в бар, където се чувстваха като в Америка, каквато всички искаха да вярват, че носят в кръвта си.
Не се налагаше Фей да слуша музиката, която се извисяваше над разговорите, нито да проверява джубокса, за да се досети, че Кондора е идвал тук с надеждата да чуе своите клонги сред звуците на Ханк Уилямс, Дъсти Спрингфийлд, Брус Спрингстийн и други кънтри и уестърн славеи, прехвърчащи по същото небе като Лорета Лин и всякакви музикални легенди, познати й само по име.
— Какво да ти донеса, скъпа? — приведе се рижата келнерка откъм задната страна на сепарето и я удостои с истинска усмивка — какво толкова, така и така сме затънали тук, поне да се наслаждаваме, доколкото е възможно.
Фей си поръча хамбургер и кока-кола. Протеин и кофеин. Гориво и огън.
— Не диетична, нали? Браво на теб, скъпа. — Рижата келнерка се провикна с поръчката към кухнята и се понесе към бара за напитката на Фей.
„Я да видим колко съм загазила — помисли си Фей, докато свиреше джубоксът. — Не знам къде отивам, не знам как да направя това, за което са ме изпратили, не знам как да ме намери убиецът — така де, истинският убиец. Не знам как се озовах тук — и в това положение. Не знам как да предупредя мъж, който ме обича.“
Преди години, в този бар сигурно е имало платен телефон. Дори още да имаше, не би могла да го използва. Екипът под прикритие щеше да засече разговора, да изпрати координатите в Командния център и компютрите на НАС веднага щяха да открият на кого и къде се е обадила. По същата причина не можеше да звънне на Крис и от мобилния си телефон, нито да му остави съобщение в службата или да го намери на неговия мобилен, Фей се зачуди дали да не открадне телефона на някой от служителите в Конгреса, които скоро щяха доста да си пийнат, но всяко усложняване на мисията увеличаваше рисковете, а опасността, която можеше да й навлече откраднат мобилен телефон, обезсмисляше причината за желанието й да го стори — да държи Крис настрана от всичко това, от самата себе си.
Или поне тя така си повтаряше.
Нямаше нищо общо с копнежа й да протегне ръка и да го докосне, да се увери, че той е в безопасност, че още е там, че още я обича.
„Последното, от което се нуждая — помисли си, докато седеше в черното тапицирано сепаре в бара и пиеше кока-кола, докато от джубокса се носеше песен на Сара Лий Гътри и Джони Айриън, — е да се тревожа, че той се тревожи за мен.“
Предните прозорци в края на бара порозовяха от залеза, докато Фей си наложи да дояде сандвича си, чийто вкус не усещаше, и да допие кока-колата, която не утоляваше жаждата й.
Стомахът й се бунтуваше. Опита се да се убеди, че не е от нерви, че сигурно е от храната в заведението, а може би и заради хапчетата, които беше пила предната нощ.
Помъкна тежката раничка със себе си през издрасканата дървена врата с надпис „Жени“.
Куката на кабинката щеше да попречи на някой учтив клиент да дръпне вратата, но нищо повече.
Само да можеше Кондора да е този, който дърпа вратата!
Но не. А дори да беше, двамата й колеги в бара щяха да се опитат да го докопат. Не нея. Нямаше да е тя. Нито тя, нито Сами и онова, от което се нуждаеха двамата.
Фей не затвори вратата на металната кабинка, докато си вършеше работата вътре: ако някой нахлуеше в тоалетната, искаше да е в удобна позиция да стреля.