Стори му се, че чува как сърцето му гръмко тупти под найлоновото кафеникаво яке. Представи си приглушеното туптене и на нейното сърце. Черната й връхна дреха несъмнено криеше поне един пистолет, а под блузата забеляза издутината на бронебойна жилетка.
Намираха се на най-ниското ниво на спирката на метрото. Затворените оранжеви врати на асансьора за инвалиди към улицата чакаха близо до ескалаторите, свързващи пътническия перон и входното ниво на около шест метра над главите им, престилка от червени плочки от отсамната страна на металните въртележки, които се затваряха и отваряха с по едно щрак-щрак! От другата страна на въртележката бяха автоматите за билети и карти, а после стълбите — четирийсет и една секунди с ескалатора свързваха нашия свят с тези подземни артерии. Кондора не виждаше почти нищо отвъд горния край на ескалатора към нивото на входа, не виждаше оранжевата метална въртележка и със сигурност не виждаше главния ескалатор, който извеждаше навън към нощта.
— Колко време просто ще се гледаме един друг? — попита Фей.
— Моята придружителка. — Какво си мисли тя за мен: тъмната кожа, бейзболната шапка и големите очила, якето на дебелак? — В гимназията много обичах бавните танци.
— Това не е гимназията, Кондоре — възрази тя.
Тя се тревожи, че не се владея.
Следващ влак: 18 минути.
От червените плочки към извития сив бетонен таван се издигаха бетонни колони, пет пъти по-дебели от дебелашката маскировка на Кондора. Той си спомни за двама агенти на ФБР и двама банкови обирджии в… Маями, които се преследваха около някаква паркирана кола, и четиримата стреляха с полуавтоматични пистолети, двама презаредиха тичешком, но нито един куршум не улучи на месо. Човек можеше да обиколи двете колони на този перон с по-малко крачки, отколкото около паркиран автомобил. А надолу по тунела опасността от рикошети заличаваше предимството, което осигуряваше бетонът пред пропускащия куршуми метален корпус на колата.
— Ей, придружителко — каза Кондора, — каня те на един бавен танц.
И отстъпи две крачки назад.
Фей направи две крачки напред, за да запази разстоянието, което той беше избрал да има помежду им.
Обувките й спряха до раничката върху червените плочки.
— Вдигни я. С две ръце — нареди Кондора.
О, съвсем бавничко. Тя се подчини.
Нямаше БУУУМ! Нямаше ослепителна експлозия. Никакъв сълзотворен газ или дим.
Виждаш ли? — попита тя. — Дотук добре.
„Зелени очи — помисли си той. — Очите й са зелени.“
Не гледай само онова, което е пред теб.
Кой ме научи на това? Зарежи. Остави това привидение да изчезне.
— Сега какво? — попита Фей.
— Дръпни ципа. И гледай да я отвориш към твоето лице, не към моето.
Ципът на раницата зачегърта бавничко.
— Покажи ми… внимателно.
Тя наклони раничката, за да може той да надникне вътре.
— Вземи каквото поискаш.
Той стрелна поглед нагоре към очите й.
— Прав бях. По един или друг начин ти ще станеш причина за смъртта ми.
— Не сега — отговори тя. — Не и с мен. Не и ако мога да го предотвратя.
— Така ли го предотвратяваш?
Тя сви рамене.
— Така и с bonafides.
Той направи последната крачка, за да се озове достатъчно близо до нея.
Пъхна дясната си ръка в раничката. Тя не я затвори. Не го впримчи в капан. Не се опита да му приложи хватка от айкидо или джудо… Просто го остави да бръкне.
Напипа хладна стомана, грапаво дърво, ужасната тежест на избора.
Кондора напълни десния си юмрук в раничката с нейния късоцевен револвер трийсет и осми калибър.
Извади малкото оръжие. Безцелно и нехайно размърда смъртоносния му отвор, но забеляза златистото проблясване на месинговите патрони в цилиндричния пълнител, следователно револверът беше зареден с истински амуниции.
— Мислех, че ще предпочетеш четирийсет и пети калибър. Осъвременен през 1911, но въпреки това, както сам каза…
Хоп! Студената стомана на късото дуло на револвера притисна челото й.
— …го предпочиташ — довърши изречението тя.
Зелените й очи примигнаха.
Обаче не отстъпи. Не стрелна ръка нагоре, за да изпрати куршум в главата си.
Мъж и жена стояха сами на червените плочки на един перон на метрото.