— Защо не замина?
— Заради годините, през които се разпадаш — отговори тя.
— Знам ги — увери я Кондора.
Мърл му се усмихна.
— Каза ми. Аз може и да не съм бог знае колко умна, обаче действах адски ефективно, докато бях с Дейвид. След това… Депресия. Самосъжаление. Чувствах се глупаво. След като си признаваш подобно нещо, значи си виновен. Инерцията и свестните шефове бяха причината изобщо да получавам заплата. И точно когато излизах от огледалната си клетка, майка ми се разболя от всичко, което открадва последните години от живота на човек. Живееше само на социална издръжка и от онова, което можех да изпращам в Пенсилвания. Посещавах я и тя хленчеше в един старчески дом в провинцията, но само това можех да си позволя. Червено желе и топуркането на плъхове. В ушите ми още отекваше тропотът на пръстта върху ковчега й, когато получих късметлийски рак.
— Няма такова нещо…
— О, има. От него оцеляваш без големи поражения и с неголяма купчина болнични сметки благодарение на здравната осигуровка от службата си, която трябва да запазиш, за да запазиш и осигуровката. Нищо особено, има десетина милиона души като мен. И така — заяви тя точно пред очите му, — ето ме. С всичките си основания. Без чудеса. Без втори шансове. Мъжете не ме забелязват, озъртат се за по-млади жени. Жени, които не са изгубили шанса си да имат бебета. Аз обаче имам работа, която не мразя, живот, който живея. Мой си живот. И до снощи се страхувах единствено от реалния свят.
— И после се появих аз.
— Чук-чук — каза тя.
Шумолене на чаршафи. Той усети как краката й се размърдаха някъде в леглото.
— Да допуснем, че спечелиш — рече Мърл. — После какво?
— Тогава вече няма да съм мишена, по която ще стреля който и да било, както и да било, по каквато и да било причина. Тогава може би животът ми ще се сдобие с нова свобода. В зависимост от онова, което помня.
— И това, което си забравил.
Тя се надигна и седна в леглото. Завивката се свлече в скута й. Мърл се обърна и той видя прошарената й руса коса на гърба на синята фланела. Когато отново застана с лице към него, развиваше капачката на алуминиевата бутилка за вода. Държеше капачката в една ръка, докато пиеше, отдели я от устните си, от вече мокрите си устни, подаде му я и той да пийне.
Той отпи, без да се замисли — подсилена лимонада.
Върна й бутилката. Наблюдава я как отпива отново.
— Сега имаме еднакъв вкус — каза Мърл, докато отново завърташе капачката.
Върна лъскавата метална бутилка върху нощното шкафче и седна с лице към него. Кръстосаните й по йогийски крака бяха почти изцяло извън завивката.
— Ако изгубиш, и аз ще съм прецакана, нали? — попита тя. — Заради теб интересите ни съвпадат. Обаче ако спечелиш и се измъкнеш от тази каша, какво ще стане с мен.
— Тогава ще направя за теб всичко по силите си.
— „Всичко“ е доста голям откуп за първо отвличане.
Той усети как се усмихва заедно с нея и как сърцето му се блъска в гърдите. Усети…
— Наистина ли можеше да дойдеш само при мен? — попита Мърл.
— Да.
— Честно?
— Да, но… Само при теб исках да дойда.
— Никога не съм била единствена за никого.
Дишай. Просто дишай.
Тъмната нощ пред прозореца на спалнята й изсветляваше до сутрешно сивкаво.
Последния път, когато видях това, бях в градината на мъртвите.
Като един красив Буда Мърл седеше с кръстосани крака, оплетена в завивките на леглото пред него. Краищата на връзките на панталона й висяха в скута под ръба на синята блуза, закрила трептящата заобленост, от която той насила отвръщаше поглед, вдигаше очи по-нагоре, към гъстата й разрошена коса, прошарена и слънчева. Между лимонадените й устни се отронваха тихи и плитки дихания. Лицето й беше изцяло извърнато към Кондора, седнал срещу нея в леглото. Усети как кобалтовосините й очи притискат цялото му тяло.
Тя кръстоса ръце и съблече синята блуза, пусна я да изпърха надолу като пеперуда.
Тръсна глава.
— Искаш да видиш и всичко останало от истинската мен.
Истината, въпрос, предизвикателство, молба, предложение — всичко.
Гърдите й бяха сълзи, пълни с време и гравитация, о, да, увенчани с издуто розово.
— Добре, че сме се натъпкали с правилните хапчета — прошепна тя.
Като смях, когато се разгърна към него, по йогийски грациозна, отново седнала, но вече точно пред него, между удобно разкрачените му крака, ръката й поддържаше тежестта на тялото й с отворена длан, разперена на леглото на косъм от болезнено пламналите му слабини, докато хващаше дясната му ръка с пръстите откъм сърцето си и я вдигаше към топлата си гръд, за да изпълни шепата му.