— И ти отговаряш за трябва.
Фей кимна.
— Не ми се ще да имам твоята работа.
„Дано нямаш“ — помисли си Фей.
— Познавах една жена ченге… полицайка. Бяхме приятелки няколко години. Работеше предимно като цивилна в полицията на Капитолия — Конгресна полиция, най-вече охрана, една от колко… двайсетината човека със значки като твоята в този град. Понякога излизахме на вечеря. Да пийнем по нещо. Да се видим.
— Коя е тя?
— Вече девет години е госпожа. Шефът й най-накрая се пенсионира и се разведе и двамата се преместиха в Охайо, откъдето е той.
— Продължава ли да ти се обажда и да пита как си?
— Никой не ме пита как съм. — Тъжната усмивка издаваше, че в думите на по-възрастната жена се таи по-дълбока истина. — Виж, уплашена съм, напрегната съм и се опитвам да опозная теб и това положение… Всичко зависи от теб.
— Да, но всъщност е изцяло свързано с него.
— Как така с него? — попита жената, излязла от спалнята.
— Ти сигурно можеш да ми кажеш за този мъж толкова, колкото мога да ти кажа и аз — отговори Фей. И добави неутрално: — Дори повече.
Чайникът засвири.
— Това, което мога да ти кажа, няма да има значение за нещата, които трябва да направиш — рече Мърл, йогийската й грациозност надмогна възрастта и страховете й и й помогна да се изправи от стола, да отиде в кухнята и да изключи котлона под белия чайник.
„Глупости — помисли си Фей, — ти си изградила връзка с него и сега се възползваш от нея. Дано поне част от любенето с него да е било истинско.“
Сигурна беше, че и Кондора се надява на същото, макар да знаеше, каквото знаеха всички те.
Мърл наля врящата вода върху кафето в конуса над стъклената кана.
Когато водата започна да се процежда от смляното кафе, по-възрастната жена сякаш възприе това за сигнал, рязко се завъртя, впери поглед във Фей с нейната бронежилетка и пистолет, и попита:
— Майка ти знае ли с какво се занимаваш?
— Ами твоята? — рече тя.
— Никога не е знаела — въздъхна Мърл. — А сега вече нямам възможност да й кажа. — Примигна и попита: — Колко е смахнат?
— Твърде много — отвърна Фей.
— Или недостатъчно. — Уханието на кафе изпълни апартамента. — Той смята, че всичко това се случва, защото е започнал да губи лудостта, която му е помагала да забравя.
— Може би, но това е разузнавателна тайна, известна единствено на него.
— Или пък някой му е намекнал за тази вероятност — изтъкна Мърл. — А понякога вероятността от онова, което може да се случи, е достатъчен мотив за някого да действа, да нанесе първия удар.
— Пък аз те мислех за кротка библиотекарка — подметна Фей, докато гледаше как жената в кухнята изважда една, две, три чаши от шкафа.
— Гледам много филми — каза Мърл. — И съм работила за филма, озаглавен „Конгрес“.
— Трябва им по-хубав сценарий.
Двете жени се спогледаха и се усмихнаха.
— Като заговорихме за работа — каза Фей. — Какво ще стане с твоята работа?
Мърл погледна практичния часовник на китката си.
— Може да се обадя, че съм болна или… Не.
— Не?
— По-добре да звънна на шефа си — каза по-възрастната жена, оцеляла десетилетия във Вашингтон, окръг Колумбия — и да му кажа, че искам да си запазя болничните, обаче се нуждая от няколко почивни дни. Ще му предложа да ги брои за част от цялата бъркотия с орязването на бюджета, към която са насочили вниманието си момчетата и момичетата от Конгреса. Ако ме пусне в неплатен отпуск за няколко дни, това ще му бъде полезно, когато пристигне заповедта на бюджетния директор, а тя със сигурност ще пристигне, просто чакаме да видим доколко лично ще ни засегнат съкращенията. Ще си припиша заслугата, че съм поела удар в името на екипа, и никой няма да задава въпроси или да ме търси. — Жената сви рамене. — Като че ли някой изобщо би го сторил.
Тя вдигна конуса с утайката от кафето от каната, пълна с кафява течност. Напълни две чаши, преди да остави каната с горещото кафе, което като нищо би могла да излее в очите на Фей, и попита:
— Мляко? Захар?
— Черно — отговори тя.
— Чисто — каза Мърл, докато подаваше чашата на тъмничарката си. Отвори хладилника и доля в собствената си чаша мляко от картонена кутия, която остави на плота.
Отпи от кафето, задържа невинната чаша в ръка и каза:
— С какво още мога да ти помогна?
— Значи вече си от нашия екип?
— Ами вие двамата май не ми оставяте друг избор.
— И ни вярваш? Имаш ни доверие?
— Питаш ме защо съм сигурна, че сте такива, за каквито се представяте ли? — сви рамене Мърл. — Как изобщо човек може да знае, че някой е такъв, за какъвто се представя? — Поклати глава. — Заблуждаваме себе си кого виждаме, заблуждаваме се кои сме самите ние.