— Е, просто исках да знаете, че съм ви благодарен.
— Знам — изхриптя той. — Знам!
Придърпа вратата към себе си, сякаш беше нещо като хавлия, и ме загледа нервно. Очевидно се ужасяваше, че може да се опитам да го прегърна за втори път, и за да го успокоя, отстъпих още няколко крачки назад.
— Както и да е, вие ми бяхте като пъпна връв — казах аз. — Желая ви честита нова година, доктор Банън. Честити нови хиляда години. Пратете поздравите ми и на мисис Банън.
За момент той остана неподвижен. Бузата му потръпваше леко, а гърдите му се надигаха и спускаха като ковашки духала. Накрая се увери, че опасността е отминала, и донякъде се отпусна.
— Благодаря, мистър Финикс — каза той. — Благодаря. Желая същото и на вас.
Той пристъпи иззад вратата и за моя най-голяма изненада протегна ръка.
— Честита нова година.
Беше затрогващ жест, особено като се има предвид колко се беше уплашил от мен. Пристъпих напред и стиснах ръката му. Странно е как дори най-несъществените хора стават ужасно важни, когато знаеш, че никога повече няма да ги видиш. Задържах ръката, доста потната му ръка, за момент, след което двамата отстъпихме назад — аз към прага на замъка, а той към седалката на джипа си.
— Дори не ви попитах дали сте изкарали добре Коледа — казах аз.
— Беше много приятно — отвърна той, докато затръшваше вратата и палеше двигателя. — Макар че майката на Елси получи лек пристъп по време на „Ад под небето“. Помисли си, че цялото нещо е станало от електрическото й одеяло. Много се разстрои. А вие как прекарахте?
— Много спокойно — отвърнах аз. — Между другото, купата за пудинг на мисис Банън е още тук.
— Ще ми я дадете другата седмица — каза той, обърна джипа и го насочи надолу към селото. — Надявам се пудингът да ви е харесал.
— Беше най-прекрасният пудинг, който съм вкусвал някога.
— Ще предам на Елси — извика той. — Много ще й стане приятно. Довиждане, мистър Финикс. Ще се видим другата седмица!
Наду клаксона и се понесе надолу. След петдесетина метра обаче спря и се върна обратно.
— Някой ден ще си забравя и главата — каза той. — Това дойде за вас.
Подаде ми голям бял плик и отново потегли с кашлица и бибипкане. Гледах го как се спуска надолу към селото, а когато изчезна от погледа ми, отворих писмото. Първото писмо, което получавах в замъка — и вероятно последното. Ето какво пишеше вътре:
За мен е удоволствие да ви пратя сърдечните си поздрави по случай стотния ви рожден ден наред с най-добри пожелания за весело празненство. Елизабет II.
Можете ли да повярвате! Телеграма от кралицата. Чудя се какво ли щеше да каже, ако знаеше що за празненство съм замислил. Тъпа дърта крава.
Седем вечерта е и само след шест часа ще съм мъртъв. Имам още много работа и малко време. Трябва да продължа. Няма почивка за самоубийците.
Не бях довършил убийството на мис Уоспли, когато пристигна доктор Банън (дотук с хвалбите ми, че бих се справил за по-малко от десет часа), и чак два часа след заминаването му най-сетне приключих разказа. Няколко реда се изляха от горната галерия, но само няколко. Като се изключи мистър Попълтуейт, това е най-подреденото ми убийство.
Вече пиша по стената на площадката между входа на галерията и този на спалнята ми и ще я приключа само след още няколко абзаца. Разбира се, спалнята ми ще бъде последната стая в живота ми. На една четвърт по обиколката й е стълбището към покрива и писмото ми ще свърши там, а с него и аз. Трябва да увелича малко размера на буквите, за да стигна точно до финала. Вече не ми е останало много за казване.
Използвам втория от пурпурните флумастери (ако помните, с първия запълних пространството над всеки вход). Пиша ли пестеливо, би трябвало да ми стигне точно до края. Доволен съм. Цветът е много по-приятен от ужасното лайнянокафяво на последния флумастер във всеки комплект. Пурпурното е добър цвят за умиране.
Чукането започна отново заедно с ругатните (бяха спрели за малко след посещението на доктор Банън), но вече не им обръщам внимание. Както не обръщам внимание и на гърба си. Затварям се. Барикадирам се в паметта си. Майната им. Майната на целия свят. Те — той — вече не могат да ми навредят. Нищо и никой не може да ми навреди. Освен самия аз, разбира се.
Сега трябва да извърша последното си убийство. Или първото, в зависимост от това как гледате на тези неща. То е бързо и предполагам, че ще го побера в една-единствена колона. Да видим.