20.
Нямам много спомени за първото ми убийство, извършено в ранните часове на понеделник, 1 януари 1900 г. Всъщност нямам никакви спомени за него и затова изцяло разчитам на разкази втора ръка.
Убил съм майка си, при това с главата си, която заела много неестествена позиция спрямо входа на утробата й. Колкото повече се мъчела да ме изхвърли от себе си, толкова повече поражения съм й причинявал, разкъсвайки деликатните й вътрешности на парчета. Накрая са ме извадили след Цезарово сечение, но тя вече си била отишла. Научих, че баща ми плакал цяла седмица.
Съобщения за смъртта й се появили в „Таймс“, „Инвентърс Ривю“ и на девета страница на февруарския брой на Патънтс Мегъзин, до статия за патентованата пневматична пружина за обувки на мистър Хардкасъл. Навремето имах всички тези издания, но през годините те бяха изгубени или унищожени.
Все още обаче имам нейна снимка — оръфана, избеляла, смачкана вехтория, която нося винаги със себе си. Снимката. На нея тя е облечена в бяла рокля с висока яка и се усмихва суетно на обектива. Татко ми беше прав. Била е прекрасна. Като не броя Емили, тя е единственият човек, когото съм обичал истински някога, макар да не я познавах.
Погребана е в запустял край на гробището Хайгейт, в гроб с каменен ангел. Често я посещавах като малък, но не съм стъпвал там от години. При последното ми посещение ангелът бе покрит с дебело покривало от бръшлян и едно от разперените му криле се беше отчупило.
Това е, което мога да ви кажа. Още от първия си миг на този свят съм започнал да убивам. Както казах още в началото на предсмъртното си писмо, аз съм роден убиец. Винаги съм бил и винаги ще бъда. Човек не може да избяга от съдбата си.
21.
Така сметката ми завършва. Десет десетилетия, десет убийства (единайсет, ако броите близнаците албиноси за две). И сега историята ми е на края си. Както и животът ми. Трябва набързо да оправя замъка, да се приведа в по-приличен вид, може би да си сготвя за последно (пушено филе от скумрия с топено сирене… мммм!). И после да отида горе в купола и да умра. Искам да погледам фойерверките, преди да си ида. Винаги съм харесвал фойерверки. Като мечти в небето са.
Преди всичко това обаче трябва да ви кажа какво стана онази нощ с Емили. Нощта преди да започна писмото. Нощта, заради която започнах писмото. Разбирате ли, тя е ключът към цялото начинание. Ако Емили не беше направила онова, което направи, това нямаше да се случи. Още щях да искам да живея. Хапчето щеше да си остане в джоба ми. Подобно на толкова много неща в живота ми, подобно на всяко нещо в живота ми, всичко опира до Емили.
Преди единайсет нощи в понеделник, 20 декември, седях горе в купола и се взирах в мрака, както правех всяка нощ без изключение, откакто пристигнах в замъка 13 години по-рано. Беше студено, във въздуха се долавяше дъх на мраз и бях наметнал дебело одеяло на раменете си, подобно на шал. Небето бе ясно и пълно със звезди. Пушех тринайсета или четиринайсета цигара за деня.
Отначало не чух чукането, защото се бях изгубил в здрачния свят на празни мисли и спомени. Постепенно обаче, в рамките на няколко минути, започнах да осъзнавам блъскането по вратата. Потрябва още време осъзнаването да премине в действие. Изправих се сковано и се затътрих по покрива към западните бойници (колко по-стар бях преди няма и две седмици!).
— Да — изграчих към мрака долу. — Кой е?
— Рафаел? — прозвуча познат глас. — Рафаел, горе ли си?
— Емили? Ти ли си?
— Разбира се, че съм аз. Слез и ми отвори. Навън е студено.
Наведох се над бойниците да я погледна, но освен намека за златна коса не различих нищо в сумрака. Старото ми сърце се разтуптя от вълнение и се затътрих надолу, включих осветлението и отворих вратата на замъка. Тя стоеше на прага, увита в голямо палто с качулка със стърчащ вестник от джоба, прекрасна и млада както винаги. Забелязах, че носът й се е зачервил от студа, и незабавно я въведох вътре.
— Каква чудесна изненада — казах, докато я водех към кухнята. — Какво те води в този затънтен край?
— А, просто минавах.
— Никой не минава просто така оттук, Емили. Няма покрай какво да се минава. Насред нищото сме.
— Е, реших, че ще е хубаво да те видя. Доста време мина.
— Наистина доста — казах, докато й наливах чаша червено вино. — Винаги минава много време. Вземи, това трябва да пропъди студа.
— Предпочитам чаша чай, ако имаш — рече тя.
— Разбира се, разбира се. Сега ще сложа водата да кипне.
Взех чашата и я пресуших, след което включих електрическия чайник.
— Изглеждаш добре — отбелязах, докато търсех пакетчета чай в шкафа. — Както всеки друг път. Винаги ме изумяваш. Повечето хора се променят поне мъничко, ако не си ги виждал петнайсет години. А ти си все същата. Винаги си изглеждала все същата. Никога не се променяш. Това е невероятно. Някаква магия ли използваш?