Тя се разсмя.
— И да има магия, не ми е известна. По-скоро животът май е мил с мен. Ти също изглеждаш добре, Рафаел.
— Не бъди снизходителна, Емили — казах аз, като продължавах да търся пакетчетата. — Нито изглеждам, нито се чувствам добре и ти чудесно го знаеш. Остарях през последните няколко години. Много остарях. Ставите ме болят, зрението ми отслабна и едва успявам да стана от леглото сутрин. Виж всички тези страшни бръчки. Все едно се напуквам. Къде съм дянал чая, по дяволите? Сигурен съм, че е някъде тук.
Тя пристъпи до мен, пресегна се над рамото ми и свали кутията „Ърл Грей“ от рафта точно пред мен.
— Виждаш какво имам предвид — въздъхнах аз. — Започвам да изкуфявам.
— Да направя ли аз чая? — попита тя, поставяйки ръка върху моята.
— Мисля, че ще е най-добре. Млякото е в хладилника. Не се безпокой за мен. Ще продължа на вино. Господи, така се радвам да те видя. Ужасно ми липсваше. Чувствам се жив само когато съм с теб.
Тя ме целуна по бузата и си приготви напитката. В кухнята беше студено, така че се качихме горе в спалнята ми, където включихме старата печка и седнахме пред нея един до друг на ръба на леглото. Отпих от виното си и запалих цигара. Емили свали палтото с вестника и извади от някакъв друг джоб пакет с панделка.
— Едва не забравих — рече тя. — Донесох ти подарък. За Коледа и Нова година. Надявам се да ти хареса.
Оставих чашата си и с несигурни ръце махнах опаковката. Вътре имаше пурпурна копринена риза, която проблясваше на алената светлина на реотаните.
— Пурпурна риза — казах аз. — Благодаря ти. Винаги съм искал такава.
— Няма ли да я пробваш?
— Не сега. — Закашлях се, сгънах подаръка и го поставих на възглавницата си. — Не ми е до преобличане. Може би по-късно.
Емили взе старата ми съсухрена ръка в своята и се загледа в очите ми.
— Добре ли си в замъка, Рафаел? — попита тя. — Може би идеята да дойдеш тук не беше много добра. Изглеждаш ми износен.
— Не е от замъка — въздъхнах аз. — И между другото, благодаря, че ме настани тук. Не, Емили, от мен е. Нали ти казах, че остарявам. Годините най-сетне ме настигат. Рано или късно трябваше да се случи. Ако не беше тук, щеше да е някъде другаде. Не можеш да продължиш вечно. Мисля, че краят ми наближава.
Тя помълча за момент, после каза:
— Е, поне лицето ти изглежда по-добре. При последната ни среща беше целият бинтован.
— Да — съгласих се аз. — Поне лицето ми е по-добре.
Отпивахме от питиетата си, топлехме краката си на печката и след още малко общи приказки започнахме, както винаги, да си припомняме старите времена. В известен смисъл събиранията ми с Емили винаги бяха стъпка в миналото и тази нощ не беше изключение. Спомнихме си за стария дракон Уоспли, градината на Уайт Лодж, времето, което прекарахме заедно на „Скития“ („Как се казваше онази възрастна американска двойка? — попита тя. — С която играхме куойтс?“ „Флъмстийн“ — отвърнах аз), както и куп други общи спомени, като се движехме назад във времето, докато около нас времето се движеше напред под тихото тиктакане на часовника ми. Палех цигара от цигара и скоро в стаята стана доста задимено.
Не знам колко време разговаряхме, макар че сигурно е било доста, защото привършвах втората си бутилка вино, когато Емили внезапно ме попита без никакъв повод:
— Помниш ли онова старо хапче, Рафаел? Отровното хапче, което сменихме с ментов бонбон?
Нямаше да ме изненада повече дори ако махнеше дрехите си и застанеше на челна стойка пред мен (ама че мисъл!). Откакто го откраднахме преди толкова много години, двамата никога не бяхме споменавали Хапчето. Нямаше дори намек. Емили беше толкова мълчалива по въпроса, та бях убедил сам себе си, че темата е табу, и изобщо не я повдигах. Това, че ме попита за хапчето сега, така неочаквано и след толкова много време, наистина ме свари неподготвен. И в същото време ме зарадва. В края на краищата, Хапчето беше част от общите ни преживявания.
— Е? — отново попита тя. — Помниш ли го?
— Разбира се, че го помня — казах аз. — Дори още е у мен. Виж.
Бръкнах в джоба на пижамата си, извадих Хапчето и го оставих да лежи в дланта ми. Изглеждаше точно като в деня, когато го видях за първи път в шкафа с отровите в аптеката на мистър Емили, в самото начало на века. Както тогава, така и сега то сякаш едва доловимо бръмчеше. Сякаш се радваше да види Емили.