— Какво те накара да го споменеш точно сега? — попитах аз. — След всички тези години?
— Просто ми беше любопитно — усмихна се тя. — Странно, че си го пазил през цялото време. Мога ли да го подържа?
— Разбира се, че можеш. — Пуснах Хапчето в протегнатата й длан. — Мислех си, че си го забравила. Или че не искаш да говориш за него. Реших, че си се почувствала виновна, че го откраднахме. Това е едно от малкото неща, които пазя от онова време. Никога не го изпускам от очи.
Емили претегли Хапчето в дланта си. Забелязах, че цветът му е почти същият като цвета на кожата й и че изглеждаше като част от нея, като някаква малка бяла пъпчица.
— Не е ли странно? — рече тя. — Седим и си говорим за миналото, а внезапно се появява и част от това минало. Мъничко мехурче от младостта ни. Защо си го пазил през цялото това време?
— Трудно ми е да обясня — въздъхнах аз, запалих поредната цигара и пуснах облаче дим над златокосата глава на приятелката ми. — Всъщност аз самият не разбирам. Кара ме да се чувствам… сигурно. Нещо, за което да се хвана. Да се задържа.
— Колко си ексцентричен, Рафаел — разсмя се тя и стана. — Ти и твоите приумици. Винаги правиш това, което си решил.
Остана за момент неподвижна, разглеждайки Хапчето, след което внезапно тръсна коса, изкиска се, извика: „Хвани ме, ако можеш!“, и изхвърча от спалнята на площадката.
— Какво правиш, Емили? — извиках след нея. — Къде отиваш?
Отговор не последва, само едно призрачно „Ууу-уу!“ и шляпане на стъпки по стълбите.
— Емили, престани! — извиках. — Аз съм стар човек! Искам си Хапчето.
С мъка се изправих на крака и излязох на площадката. Замъкът бе много тъмен и много смълчан.
— Емили? Емили?
Никакъв отговор.
Отидох до стълбите.
— Емили?
— Ууууу! — изплака призрак някъде отдолу. — Ууууу!
Бях раздразнен, че си играе така с мен — та аз съм почти на сто, за бога! — и в същото време не се сдържах и се усмихнах. Предизвикателството, отдалечаващите се стъпки, глупавите шумове, ловът — всичко това ме връщаше в дните на младостта ми, когато двамата с Емили се гонехме часове наред в тъмните прашни кътчета на Уайт Лодж. За момент отново се почувствах като дете. И усетих възбудата на играта.
— Ще те пипна! — тихо изгуках аз. — Няма да ми избягаш!
Промъкнах се по стълбите до фоайето и започнах да претърсвам стая след стая, дебнейки жертвата си.
— Излез, където и да си — пропях. — Ще те намеря!
Чух някакво шумолене в кухнята и се втурнах натам, но Емили успя да се измъкне зад мен и забърза обратно нагоре.
— Много си бавен — присмя ми се тя. — Много си бавен, старче!
Последвах я горе и после долу, после пак горе и пак долу, из целия замък. Винаги успяваше да бъде на една крачка пред мен, като се смееше и ме прилъгваше, след което се измъкваше в тъмното. Накрая се отказах от гонитбата, приклекнах в сенките при стълбището към покрива и останах там напълно мълчалив, докато тя предпазливо се промъкна отново в спалнята. Изскочих с тържествуващ рев, сграбчих я и я повалих на леглото, като се проснах до нея. Двамата се смяхме, докато лицата ни не се зачервиха.
— Пипнах те! — извиках аз. — Пипнах те!
— Не беше честно!
— Защо да не е било честно?
— Заложи ми капан, хитрец такъв!
— Капаните са си честни! Никое правило не казва, че трябва да те гоня през цялото време.
— Измамник — каза тя и ме ощипа по ръката.
— А теб не те бива да губиш — отвърнах аз и също я ощипах. — Къде ми е Хапчето?
— Май го изпуснах някъде долу.
— Емили!
Тя се разсмя и разтвори длан. Хапчето беше там.
— Ще внимаваш с него, нали, Рафаел? — каза тя, като ми го връщаше. — Нали помниш как баща ми каза, че е много опасно?
— Гран и половина стрихнин, гран и половина арсеник, половин гран сол на хидроцианидна киселина и половин гран стрит корен на ипекакуана — казах аз и прибрах с усмивка Хапчето в джоба на пижамата си. — Как бих могъл да забравя?
— О, Рафаел, ама че си глупчо.
Умълчахме се. Не си спомням да е била по-прекрасна, отколкото в този момент. Винаги е била прекрасна, разбира се, но тогава, на светлината на реотановата печка, с леко зачервено от смеха лице, съвършенството й достигаше върха си. (Въпрос: Може ли съвършенството да достигне върха си, или по дефиниция си е там?) Протегнах съсухрената си стара ръка, погалих златната й коса, погъделичках нежното й ухо, после се наведох напред да я целуна по устните. Емили обаче вдигна пръст и докосна брадичката ми.
— Свърши се, Рафаел — нежно рече тя.