Блъскането по вратата е по-яростно и настойчиво от всеки друг път. Също като блъскането в гърба ми. Бум-бум-бум. Цялото ми същество потръпва от ударите. Преди няколко минути чух как един от прозорците долу се пръсна. Вече изобщо не ми пука.
След малко ще обуя чисти панталони и новата си пурпурна риза (нищо не пречи пурпурното да продължи до самия край) и ще се кача в купола да глътна Хапчето. Но преди това ще ви кажа какво написах над входа на спалнята.
Както помните, над всеки вход в замъка вече има заглавие. Например над кухнята ще откриете думите Лорд Слагсби и рисунка на сметанов сладкиш; над банята — Лутър Декстръс и крокодил, и т.н. Не съм ви казал обаче какво написах над входа на последната стая от писмото си.
Решението бе трудно и от доста време мислех върху него. Едва не написах Първо убийство, последен ден, ново хилядолетие, но накрая се спрях върху нещо не така многословно. Ще го видите, ако излезете на площадката. Този път няма рисунка, а само една проста дума: Край. Което си е точно така, тъй като флумастерът и мястото ми свършват. Та-та.
След това
Вземете най-големия шок, който сте изпитали през живота си, умножете го по десет милиона, вдигнете го на квадрат, после на куб, после го умножете по още десет милиона, по още десет и по още десет и няма да се чувствате и наполовина така както се чувствам в момента.
Не се получи. Хапчето не подейства. Лапнах го, глътнах го, облегнах се назад — и продължих да живея. Това беше преди повече от седем часа и още не мога да се примиря със станалото. Съмнявам се, че някога ще се примиря със станалото. Хапчето не проработи. Не проработи. Не проработи, мамка му. Гадост.
Не знам какво да кажа. Думите са абсолютно безсилни да опишат колко предаден се чувствам. Деветдесет шибани години мъкна Хапчето със себе си — угаждах му, треперех над него, пазех го, обичах го. И единствения път, когато наистина се нуждаех от проклетото нещо, то да ме предаде. На това му се вика приятелство.
А всичко вървеше така съвършено. Завърших предсмъртното си писмо точно там, където исках да го завърша, точно с желания цвят. Отворих бутилката „Домен дьо Шевалие“ 1982 и го намерих за повече от превъзходно (да, да, знам, че трябваше да го оставя да подиша, но времето ме притискаше). Насладих се на най-славните фойерверки от селото, небето на новото хилядолетие бе озарено от червени, бели, зелени и сини светлини. Дори чукането на вратата внезапно бе спряло, а с него и блъскането в гърба ми. Всичко изглеждаше толкова добре. Така готово. Така съсредоточено.
— Това е — казах си. — Сега е моментът да се умре. Сега е моментът.
И тъй, докато фойерверките още гърмяха долу, отидох при купола и го отворих максимално, за да виждам звездите горе, настаних се в него, изпуших последната си цигара и закрепих Снимката на коляното си. Налях си чаша кларет и около половин час след полунощ под трясъка на последния фойерверк в нощта и без повече бавене сложих Хапчето върху изплезения си език и го изпих с дълга глътка вино, облегнах се на червения си плетен стол и зачаках отровите — стрихнинът, арсеникът и солта на хидроцианидна киселина — да подействат. Не се чувствах нито щастлив, нито тъжен, нито както и да било, а само празен. Много, много празен.
Разбира се, отровите — стрихнинът, арсеникът и солта на хидроцианидна киселина — не подействаха. Минаха пет секунди, после още пет, после десет, изниза се цяла минута от гълтането на Хапчето, а не се случваше нищо.
„Може пък да реагира със закъснение — помислих си аз. — Сигурно ще подейства всеки момент.“
Минутите обаче отминаваха, а въпросният всеки момент така и не настъпи.
След десетина минути внезапно ми хрумна, че може би наистина съм умрял и просто съм бил запратен в задгробен живот, който във всяко отношение прилича на онзи, който току-що съм оставил. За момент ме заля вълна на облекчение, но тя скоро отмина. Изтекоха 15 минути, чувствах се здрав и в чудесна форма и не ми оставаше друго, освен да погледна истината в очите. Хапчето ме беше предало. Бях жив. Самоубийството ми не се случи.
— Не подейства — мънках отново и отново. — Не подейства, мамка му.
Останах да седя така през цялата нощ — вцепенен, потресен до дъното на душата си, замаян, кацнал върху руините на надеждите си, сякаш върху развалините на сринат от бомбардировки град. Не помръднах, когато огромните облаци плъзнаха на запад по небето като завеси. Не помръднах, когато започнаха да падат първите снежинки, нито когато снеговалежът се засили и снежинките започнаха да се задържат по главата ми, по краката и навсякъде около мен, колонизирайки света с блестящото си бяло множество. Чашата ми се напълни със сняг, който порозовя от капките самоубийствен кларет, снегът се натрупа върху главата ми като шапка, а също по ръцете ми, по върха на носа ми; Снимката изчезна под снежен саван.