— Приличат досущ на Хапчето! — извиках аз.
— Именно — рече тя. — Ще го подменим. Преди това обаче имаме работа за вършене.
Взехме един бонбон и отново се спуснахме долу с разтуптени от дръзкия замисъл сърца. Първо отидохме в кухнята и с помощта на нож направихме тънка резка по обиколката на бонбона, също както при Хапчето. (Често съм се питал каква е причината за това малко несъвършенство в обвивката на моята смърт?) После се върнахме в аптеката и с разтреперани от вълнение ръце разменихме истинското хапче с фалшивото, което поставихме в шкафа с отровите и заключихме вратата му. Дори отблизо беше невъзможно да се открие разлика между тях.
— Получи се! — изсъсках аз, като едва сдържах еуфорията си. — Приличат си като две капки вода! Успяхме! Също като Шерлок Холмс!
Емили се усмихна, държейки истинското хапче в дланта си. Посегнах за него, но тя отстъпи назад и ме изгледа страшно сериозно. Емили имаше най-сериозния поглед, който съм виждал някога. Наистина можеше да те закове на място с него.
— Още не — отсече тя. — Първо трябва да ми кажеш какво ще правиш с него.
— Да правя ли?
— Да. Трябва да съм сигурна, че мога спокойно да ти го дам. Хапчето е опасно, нали знаеш.
— Нищо няма да правя с него — казах аз. — Просто искам да го имам. Да го пазя. Харесва ми.
Замълчах за момент, после добавих:
— Нямам намерение да убивам никого с него, ако си мислиш това.
— Обещаваш ли? — попита тя.
— Разбира се, че обещавам. Никога няма да го използвам срещу никого. Ще бъде на сигурно място при мен.
— Закълни се — настоя тя.
— Кълна се, Емили. Кълна се в живота си. Кълна се повече, отколкото съм се клел когато и да било. Хайде, дай ми го!
Емили ме изгледа за момент с огромните си изгарящи зелени очи — и ми даде Хапчето.
— И внимавай да не казваш на никого какво направихме — рече тя. — Иначе сериозно ще загазим.
Едва успях да грабна наградата си, когато тропотът по стълбите ни предупреди за идването на страшната мис Уоспли. Погледнах бързо и тържествуващо Хапчето — вече моето хапче — и го пъхнах в джоба си. В същия миг гувернантката на Емили влезе ядосана в магазина.
— Какво правите вие двамата тук? — изписка тя. — Много добре знаете, че е забранено да влизате в аптеката на баща ти!
Емили отвори уста да запротестира, но преди да успее да каже каквото и да било в наша защита, мис Уоспли придвижи масивното си туловище през магазина и застана зад нас, твърдо поставила ръце на гърбовете ни.
— Трябва да излезете навън и да подишате чист въздух — заяви тя и решително ни подкара към задната врата. — А не да правите пакости на места, където не бива да влизате.
— Но аз още съм настинала, мис Уоспли — запъна се Емили. — Не се чувствам добре. Не може ли просто да се върнем в детската?
Мис Уоспли изсумтя и напъха в ръцете ни палта и шапки.
— Ще ви се отрази добре! — заяви тя и отвори задната врата. В антрето нахлу леден въздух. — А сега побързайте, имате половин час в градината, преди да се стъмни.
И с едно последно побутване тя ни засили навън в мразовития зимен следобед и затръшна вратата след нас.
Емили подсмръкна унило, потръпна и нахлузи вълнената си шапка така, че да покрива ушите й. За мой срам мислите ми не бяха насочени преди всичко към добруването на най-скъпата ми приятелка и докато със закъснение я прегръщах през раменете, за да я предпазя от хапещия студ, те бяха другаде. Изпълнен с възторг и вълнение от новата си придобивка, аз се втурнах към края на градината и започнах да правя цигански колела.
— Движи се, Емили! Само така можеш да се стоплиш!
— Благодаря — въздъхна тя и седна на пейката, примирена със съдбата си. — Но май предпочитам да погледам.
И така следобедът продължи. Накрая се върнахме на топло в къщата и до снощи двамата никога не споменахме за случката.
Казано с две думи, така се сдобих с Хапчето. Моето хапче. Хапчето на смъртта. И макар да се заклех да не го използвам срещу никого другиго, ще забележите, че не съм обещавал да не го използвам върху себе си. — Каквито и други престъпления да съм извършил, никога не бих и помислил да престъпя думата си.
Притежавам Хапчето вече деветдесет години (или по-скоро Хапчето ме притежава вече деветдесет години). Понякога го държах в портфейла си, понякога в блестящ медальон с капаче на гърдите си, понякога залепено с тиксо под мишницата, понякога в пръстен на пръста си, но винаги беше наблизо. Съпровождаше ме навсякъде. Смъртта никога не се е отдалечавала на повече от няколко сантиметра от протегнатата ми ръка. Като се изключи Снимката, Хапчето е най-скъпото нещо, което притежавам.