Кацнала на клоните на едно дърво анона14, красива птица, висока почти две стъпки, с тъмни раирани пера и сивкав корем, с дълга и остра човка и големи жълти очи, сякаш поздравяваше слънцето, като издаваше с пълно гърло и без прекъсване интересни звуци: „дун каду… дун каду…“
— Каква прекрасна закуска би била — отбеляза дон Барехо. — Птиците ботоко са изключително крехки; но сме принудени да ги гледаме отдалече. Нашите аркебузи не могат да стрелят за сега. Жалко!…
Като хвърлиха последен поглед към долината, която се извиваше между двете планински вериги и която изглеждаше пуста, тримата авантюристи навлязоха в гъсталака с надеждата да оставят много назад испанците и да стигнат преди тях до водопадите на реката Магдалена.
Дивечът гъмжеше под тези величествени дървета, които извисяваха върхове на четиридесет, петдесет и дори шестдесет метра.
Дон Барехо, който все още не бе успял да притъпи спазмите на глада, тъжно гледаше този дивеч, който сякаш му се надсмиваше.
По обед, след като бяха пресекли доста каньони, тримата мъже, по-гладни от всякога, стигнаха до върха на планинската верига. Пред тях се разкриваха още високи върхове, които трябваше да превалят, ако не искаха да попаднат в ръцете на испанците.
Те изпразниха аркебузите си и се втурнаха сред храстите, нетърпеливи най-после да хванат нещо за ядене.
Много скоро още изстрели отдясно и отляво шумно отекнаха в дълбоката долина. Простреляли бяха доста зайци, диви кокошки и петли..
Бяха вече запалили огън под прикритието на една скала и скубеха птиците, когато дон Барехо хвърли петела, който държеше в ръка, и изкрещя: „Гръм и мълнии!“…
— Ей, полудяваш ли? — го попита Мендоса изненадан. — Вярно е, че понякога високопланинските области повреждат мозъците.
— Но не са повредили ушите ми, приятелю — отвърна страшният гасконец. — Не чуваш ли нищо?
— Пак ли кучето?
— Да, този път се чува отстрани на планинската верига. Това зловещо животно ни е подушило, макар и от голямо разстояние, и се опитва да ни настигне.
— Трябва да е много далече.
Дон Барехо удари главата си два пъти с юмрук.
— За всички демончета, затворени в моята изба! — извика ядосано той.
— Вече не можем нито да спим, нито да ядем. — Пак ли ще бягаме?
— Преди да сме опитали тези два петела? О, не! Ние също имаме право да се нахраним и ще го сторим, дявол да го вземе. Пък и кучето е още много далеч, а може би следва друга следа; после ние се движим по хребета на планинската верига, аркебузите ни са сухи и ще можем да се защищаваме… Дьо Гюсак, раздухай огъня.
9. По високата планинска верига
Като добър гасконец, дон Барехо беше човек, който държеше на думата си, и тъй като лакомията изкушаваше жестоко другарите му, всички бяха съгласни да приготвят храната и да я изядат.
Двата диви петела, изпечени с умение от Дьо Гюсак (той също беше кръчмар), нанизани на железния щик на един от аркебузите, представляваха основното ястие.
Мендоса бе прибавил и един препечен заек, който разнасяше наоколо приятен аромат, и всичко това бе изядено изключително бързо.
Лаят на проклетото куче, идващ отстрани на планинската верига, ставаше все по-ясен и бе обезпокоил вече и двамата бабаити.
— Да тръгваме — подкани Мендоса.
— И аз съм на твоето мнение и предпочитам да тръгна отново. Ще можеш ли да ни водиш, Дьо Гюсак?
— След като преодолеем планинската верига, ще ви покажа водопадите на Магдалена. Пътят е дълъг и тежък, но ви уверявам, че ще стигнем преди вашите другари, ако те са принудени да вървят по долината на Сеговия.
Още един много висок връх, покрит с обширни гори, се бе изпречил пред тях.
След като се увериха, че кучето е още доста далеч, тримата авантюристи смело се заизкачваха нагоре с твърдото намерение да накарат испанците да извървят дълъг и мъчителен път, защото тяхното упорство започваше да ги впечатлява. Те положително бяха разбрали, че пред себе си имаха само разбягали се войници, щом като така упорито ги преследваха.
Едно съмнение обаче се бе загнездило в главата на гасконец номер едно и на баска, че маркиз ди Монтелимар, изоставил по-голямата част от войските си, се е присъединил към тези триста войници, за да стигне до границите на Дариен.
Движеха се от четири часа с бърз ход, като се спираха само за секунди, за да се ослушат дали кучето не ги настига, когато Дьо Гюсак, който вървеше начело, спря внезапно и с жест показа, че е разтревожен.
— Ха! Като че тук има крави! — извика дон Барехо. — Тъкмо ще изпием по чаша мляко!
14
Анона — тропическо дърво със съестни плодове, които имат бяла и сладка месеста част. Б. пр.