Сюзан Бет Пфефър
Последните оцелели: Изгубени завинаги
(книга 2 от „Последните оцелели“)
1 .
сряда, 18 май
В мига когато животът, какъвто го познавахме, се измени завинаги, Алекс Моралес се намираше зад щанда в пицария „При Джоуи“ и разрязваше блат със спанак на осем приблизително равни парчета.
- Поръчах и предястие.
- Веднага, господине - каза Алекс. - Ето ги и чесновите хапки.
- Благодаря - отвърна мъжът. - Я почакай. Ти не си ли Карлос, синът на Луис?
Алекс се ухили.
- Карлос е по-големият ми брат - обясни той. - Аз съм Алекс.
- Тъй значи - кимна мъжът. - Слушай, ще кажеш ли на баща ти, че има проблем с тръбите в 12 Б?
- Баща ми отсъства за няколко дни – отговори Алекс. - Той е в Пуерто Рико за погребението на баба. Но би трябвало да си дойде в неделя. Ще му предам веднага щом се прибере.
- Не се тревожи - каза мъжът. - Ще почака няколко дни. Съжалявам за баба ти.
- Благодаря ви - отвърна Алекс.
- А какво става с брат ти? - поинтересува се мъжът.
- Той е в Морската пехота - отговори Алекс. - В момента е изпратен в Туентинайн Палмс, Калифорния.
- Браво на него. Поздрави го от мен. Грег Дънлап, от апартамент 12 Б.
- Ще му предам - обеща Алекс. - И задължително ще кажа на баща ми за проблема с тръбите.
Господин Дънлап се усмихна.
- Ходиш ли на училище? - попита.
Алекс кимна.
- Уча в академия „Сейнт Винсент де Пол“.
- Хубаво училище - одобри господин Дънлап. -Боб, моят партньор, е учил там и казва, че това е най-доброто училище в града. Решил ли си в кой колеж искаш да отидеш?
Алекс знаеше точно къде би мечтал да отиде, както и къде би се радвал да отиде, както и къде би приел да отиде.
- Първият ми избор е „Джорджтаун“ - посочи той. -Но е въпрос на средства. Ако въобще ме приемат, разбира се.
Господин Дънлап кимна.
- Ще кажа на Боб, че синът на Луис учи в „Сейнт Винсент де Пол“. Може някой път да обмените интересни истории.
- Чудесно - отговори Алекс. - Сметката ви е 32,77 долара.
Господин Дънлап му подаде две банкноти по двайсет.
- Задръж рестото - каза. - Добави го към спестяванията за колеж. И задължително предай много поздрави на Карлос. Луис сигурно много се гордее с двамата си синове.
- Благодаря ви - отвърна Алекс, докато подаваше пицата, предястието и торбичката с чеснови хапки на господин Дънлап. - И ще предам на баща ми за тръбите веднага щом се върне.
- Не бързай.
Алекс знаеше, че винаги когато хората казват: „Не бързай“, всъщност имат предвид: „Направи го веднага“. Но бакшишът от седем долара гарантираше, че Алекс щеше съобщи на папи за проблемите с тръбите в 12 Б в мига, в който той се върнеше от погребението на нана.
- Кабелната прекъсна - изръмжа от кухнята Джоуи. -Янките тъкмо заемат позиция и кабелната ми спира.
- Месец май е - изтъкна Алекс. - Какво значение има?
- Заложил съм пари за този мач - въздъхна Джоуи.
Алекс знаеше, че не е разумно да обяснява, че мачът продължава да се играе, макар кабелната да е спряла. Затова насочи вниманието си към следващата клиентка и изпълни поръчката й, състояща се от две парчета пица пеперони и голяма кола.
Приключи работа чак в десет, по-късно от обичайното, но малката пицария не разполагаше с достатъчно персонал и тъй като Джоуи беше кисел заради спирането на кабелната, Алекс реши, че не би било уместно просто да си тръгне. Нощта беше задушна и мрачна, но поне не валеше, така че Алекс се радваше на възможността да се поразходи. Замисли се за Джорджтаун и шансовете да го приемат.
Това, че беше заместник-председател на единайсетокласниците, щеше да му помогне, но нямаше как да стане председател на дванайсетокласниците. Крие Флин несъмнено щеше да спечели отново. Алекс пък безспорно щеше да стане председател на клуба по дебати. Но кой от двамата щеше да бъде редактор на училищния вестник? Алекс тъкмо претегляше шансовете, когато мислите му бяха прекъснати от мъж и жена, излизащи от старата таверна „Амстердам“.
- Хайде, скъпа - говореше мъжът. - Няма какво да му мислиш. Утре може вече да сме умрели.
Алекс се усмихна. Това звучеше като нещо, което Карлос би казал.
Но докато крачеше през „Бродуей“, Алекс се натъкна на линейки и пожарни коли, които префучаха по улицата, без да се съобразяват със светофарите. Зачуди се какво ли става. Когато сви по Осемдесет и осма улица, съзря групи хора, скупчени пред блоковете. Но никой не се смееше или биеше. Някои сочеха към небето, ала когато Алекс вдигна глава, различи единствено облаци. Една жена в изискано облекло стоеше сама и плачеше. По-късно, докато Алекс слизаше по стълбите към приземния им апартамент, токът угасна. Алекс поклати глава и отключи входната врата. Вмъкна се в мрачния коридор и потропа на вратата на жилището.