Изчаквам Елизабет вече да е приключила с вечерята и да е танцувала с новия граф, Робърт Дъдли. Той полага извънредни старания да очарова Елизабет и да я разсмива, и всички продължават да ги поздравяват за неговото издигане до такова високо положение и за нейната добра преценка, задето е разпознала колко изключително ценен е този човек. Но дали е направила достатъчно, за да убеди кралица Мери да го вземе? Барон или не, граф или не, Мери, кралицата на шотландците, няма да приеме огризките на Елизабет без твърдо обещание, че ще получи правата на сестра ми, и на срещата в Бърик между шотландските и английските съветници се полагат усилия да се постигне споразумение. Елизабет е твърдо решена Мери да се омъжи за Робърт Дъдли и да бъде посочена за нейна наследница. Мери настоява провъзгласяването ѝ за наследница да предшества женитбата. Никой не пита как две кралици, които си имат толкова малко доверие, могат да сключат трайно споразумение.
Но Елизабет поне е в добро настроение тази вечер. Подавам ѝ сатенената нощница, затоплена пред огъня, докато някой друг поднася захаросани плодове, а трета дама ѝ носи сладко вино, а пък камериерите, отговарящи за спалнята, пробождат леглото с меча и поглеждат под него в търсене на врагове, сякаш наистина вярваме, че тя ще прекара повече от десет минути вътре, след като вратата бъде затворена. Изчаквам я, докато се настани в стола си край огъня и ѝ бъде осигурено всичко, което може да ѝ потрябва, приближавам се до нея и коленича.
— Не се снишавайте повече, лейди Мери, или ще паднете под панера за дърва — казва тя и всички се засмиват. Усещам невъзмутимия поглед на Томазина върху лицето си, докато ме оскърбяват пред всички тях. Изправям се в пълния си ръст. Дори сега съм само на нивото на недружелюбния поглед на Елизабет.
— Ваше величество, моля ви за много голяма услуга — изричам тихо.
— Помислихте ли внимателно? — пита тя. — Преди да ме помолите за голяма услуга?
— Да.
В очите ѝ танцуват весели искрици:
— „Па и кой от вас със своята грижа може да придаде на ръста си един лакът?“25
Изчервявам се до алено, докато всички се засмиват подмазвачески на остроумието на кралицата.
— Искам да добавя блясък към репутацията ви на милостив владетел, а не височина към собствения си ръст — казвам тихо. Мога да почувствам очите на Томазина, приковани върху лицето ми, сякаш искат да ме изгорят.
Благосклонността изчезва от лицето на кралицата като изтрита, сякаш е прокарала гъба по бялото олово.
— Не мога да се сетя за никой, който да заслужава милостта ми — отбелязва тя.
— Сестра ми Катрин — казвам много тихо. — Изгубихме чичо си, нейния тъмничар. Току-що научих, че той е починал от скръб заради недоволството на ваше величество. Това, че извърнахте от него красивия си лик, го уби. Зная, че сестра ми Катрин не се храни и плаче по цял ден. Тя също страда от неодобрението на своята велика кралица. Боя се, че няма кураж да живее без вашата благосклонност. Умолявам ви поне да ми позволите да я посетя.
Отнема ѝ само миг да обмисли прошението ми. Виждам, че Томазина е затаила дъх. Дамите ѝ чакат. Аз чакам.
— Не — казва тя.
Мога само да пиша на Катрин.
Скъпа моя сестро,
Надявам се, че се чувстваш удобно в Ингейтстоун и че малкото ти момче ти носи радост. Зная, че сигурно си научила утешителни новини от Хануърт. Както най-голямото ти момче, така и неговият баща, графът, са добре и копнеят отново да бъдат с теб.
Аз се чувствам добре в двора, а Нейно Величество е толкова милостива и изпълнена с доброта: разпорежда се толкова благоразумно с огромната си власт, та не се съмнявам, че съвсем скоро ще бъдеш помилвана. Настоятелно се застъпвам за теб.
О, Катрин, толкова много ми липсваш.
Дворецът Уайтхол
Лондон, зимата на 1564 г.
Докато чакам и се надявам на отговор, сър Уилям Сесил тръгва до мен в галерията един ден, като скъсява дългите си крачки, за да ги изравни с моите дребни, и се навежда, за да може да вижда лицето ми.
— Научих, че сте писали на сестра си?
Предполагам, че е прочел писмото веднага щом го дадох на пажа си и го помолих да го предаде на Катрин в Ингейтстоун. Всъщност написах последния абзац, за да го види кралицата.
— Да — казвам сдържано. — Никой не ми каза, че не ми е позволено да ѝ пиша. Питах я за здравето ѝ и я уверявах в сестринската си обич.
— Писмото беше напълно приемливо — уверява ме той. Спира и, накланяйки леко глава, ме кани да седна до него на пейката в една прозоречна ниша, където може да вижда лицето ми, без да се привежда. Придърпвам ниско столче и стъпвам на него, за да се покатеря на пейката. Той знае, че не искам помощ, и когато се настанявам, сяда до мен.